Ан Райс - Пандора

— Аз нямам повече сили за това — отвърнах и отново бръкнах в кесията си.

Моят нов роб Флавий мигом протегна ръка, за да ме възпре деликатно.

Изгледа търговеца самоуверено и с дръзко презрение.

— И всичко това за човек с един крак! — процеди през зъби Флавий — Крадец такъв! Искаш такава цена от моята господарка тук, в Антиохия, където робите са толкова много, че ги извозват с кораби до Рим, защото само така могат да намалят загубите си!

Бях много впечатлена. Всичко вървеше добре. Мракът ме напусна и в този миг топлината на слънцето сякаш придоби божествен смисъл.

— Ти мамиш господарката ми и го знаеш! Нищожество! — продължи той. — Госпожо, ще купуваме ли отново от точи мошеник? Моят съвет е никога вече да не го правите!

Търговецът се ухили тьпо — това бе противна гримаса на раболепно малодушие, поклони се леко и ми върна една трета от парите.

Едва се сдържах да не прихна отново. Наложи се пак да вдигам мантията от земята. Направи го Флавий. Този път здраво я вьрза отпред.

Погледнах златото, което ми бяха върнали, събрах го, дадох го на Флавий и потеглихме.

— Е, Флавий, ти вече ме защитаваш — спести ми пари и ми даде ценни съвети. Ако в Рим имаше повече мъже като теб, светьт би бил по-добро място.

Той дишаше на пресекулки. Не можеше да говори. С големи усилия прошепна:

— Госпожо, поверявам ви навеки душата и тялото си.

Вдигнах се на пръсти и го целунах по бузата. Разбрах, че голотата му и мрьсната препуска са позор, който той понася безропотно.

— Вземи — казах и му подадох малко пари. — Заведи момичетата вкъщи, накарай ги да се хванат ча работа, после отиди на баня. Измий се. Стани чист като истински римлянин. Ако искаш, вземи си някое момче. Даже две. После си купи хубави дрехи, по внимавай — не робски, а такива, каквито би си купил някой богат млад римски госпопар!

— Госпожо, моля ни, скрите кесията! — каза той, докато взимаше парите. — А как се казва моята господарка? На кого да кажа, че принадлежи, като ме попитат?

— Наричай ме Пандора от Атина — отвърнах. — Макар че трябва да ми разкажеш повече за сегашното положение на родното ми място, тъй като всъщност ти не съм била там. Но грьцкото име ме устройва. Тръгвай. Виж, момичетата ни гледат!

Доста хора ни гледаха. Ах, тази чернени коприра. А и Флавий бе невероятно красив мъж.

Отново го целунах и, каквато съм лоша, тихо шепнах в ухото му:

— Имам нужда от теб, Флавий.

Той ме погледна със страхопочитание.

— Ваш съм завинаги, госпожо.

— Сигурен ли си, че няма да се справиш в леглото.

— О, вярвайте ми, опитвал съм! — призна той и за пореден път се изчерви.

Ударих с юмрук неговата мускулеста ръка.

— Много добре — казах.

Девойките вече бяха станали при този мой жест. Разбраха, че го изпращам при тях.

Дадох му своя ключ, упътих го как да стигне до дома ми, като описах подробно портата и стария бронзов фонтан с лъвска глава непосредствено зад нея.

— А вие, госпожо? — попита той. — Сама ли ще се движите из тълпата? Кесията ви е твърде голяма! Пълна е сьс злато.

— Почакай да видиш златото в къщата — отвърнах. — Заяви пред останалите, че си единственият, който има право да отваря сандъците, а после ги скрий на явни места. Смени всички мебели, които съм счупила в… самотата си. В стаите на горния етаж има доста.

— Злато в къщата! — Той се разтревожи. — Сандъци злато!

— И вече не се тревожи за мен — казах. — Сега знам къде да търся помощ. Ако ме измамиш и откраднеш наследството ми, а когато се прибера заваря къщата опустошена, сигурно ще съм го заслужила. Покрий с килими сандъците със злато. Това място е пълно с малки персийски килими. Погледни на втория етаж. И погрижи за Светилището!

— Ще направя всичко, което пожелахте и много повече!

— Така си и мислех. Човек, неспособен да лъже не може и да крале. Но сльнцето вече пече непоносимо. Върви при момичетата. Те чакат.

Извърнах се.

Той ме задържа, като застана пред мен.

— Госпожо, трябва да ви кажа нещо.

— Какво! — казах със зловещо изражение. — Не ми казвай, че си евнух — заявих. — Евнусите не такива мускули по ръцете и краката.

— Не — отвърна той. После внезапно си придаде сериозен вид. — Овидий, говорехте за Овидий. Той е мъртъв. Почина преди две години в бедното градче Томи, в горната част на Черно море. Мястото бе ужасно за заточение — варварско укрепление.

— Никой не ми е казал. Какво ужасяващо мъчение. — Закрих лицето си с ръце. Мантията падна. Той я повдигна, но аз почти не го забелязах. — Така се молех Тиберий да позволи на Овидий да се завърне в Рим! — Казах си, че нямам време да спирам заради това. — Овидий. Сега нямам време да скърбя за нега…