Ан Райс - Пандора

Форумът бе много по-голям, отколкото го помнех след първия бегъл поглед. Щом стигнах съзрях точи огромен, окъпан в слънце площад, заобиколен от портици, храмове и имперски здания, бях удивена.

На покритите пазари се продавате всичко. Златарите стояха на едно място, тъкачите си имаха свое, а търговците на коприна се бяха наредили един до друг. Видях, че на една странична уличка от дясната ми страна продават роби. Там бяха само по-добрите, които едва ли някога щяха да изпратят на търг.

В далечината виждах високите корабни мачти. Усещах мириса на реката. Там се намираше Храмът на Август, огньовете му горяха, а униформените легиопери отпред стояха лениво на пост.

Беше ми горещо и притеснено, защото мантията ии непрекъснато се свличаше — сякаш цялата тази коприна щеше да падне, а имаше много открити винарни, кьдето жените се събираха на групички, за да си побъбрят. Бих могла да седна близо до някоя от тях за едно питие.

Но трябваше да имам домакинство. Трябваха ми верни роби.

Естествено, в Рим никога не бих ходила на пазар за роби. Никога не ми се бе налагало да го правя. Освен това имахме толкова много робски семейства в именията си в Токсана и Рим, че рядко купувахме нови. Даже напротив, баща ми имате навик да получава в наследство грохналите и мъдри роби на приятелите си, а ние често го дразнехме заради негоната „Академия“ — градината за роби, кьдето единствената извършена дейност бяха историческите спороне.

Но сега се налагеше бьда далновидпа светска дама. Огледах внимателно всеки един от изложените за продан роби за домакинска работа и веднага се спрях на две сестри. То биха много млади и много уплашени, защото на обяд щяха да ги продадат на търг и да отидат в борден. Изпратих да донесат стол чета и ние седнахме ласдпо.

Разговаряхме.

Те идваха от домакинството на прекрасно малко семейство в Тир. Бяха се родили роби. Знаеха добре гръцки и латински. Но гореха арамейски. Бяха мили като ангели.

Имаха невероятно сръчни ръце. Владееха всички умения, които изисквах. Знаеха как даправят притески, да гримират и да готвят. Казаха ми рецепти за източни ястия, койтоо никога не бя чукала, знаеха имената на различни помади и ружове. Едната от тях изчерви от страх, а после каза:

— Госпожо, мога ла гримирам лицето ви, при това много бързо и безпогрешно!

Това ми даде да разбера, че изобщо не се бях справила с тази задача.

Освен това знаех, че щом идват от малко домакинсгво, владеят много повече неща от нашите робя вкъщи.

Купих и двете момичета, и така отговорих на молитвите им. Заявих, че искам и двете да носят чисти туники с порядъчна дьлжина и им купих такива т син лен, макар да не бяха много хубави. После открих един пътуват търговец, натоварен с пали. Дадох на всяка от сестрите по една синя мантия. Бяха толкова щастливи. Заради своята сдържаност искаха гланите им да бъдат покрити.

Не се съмнявах в тях. Бяха готови да умрат за мен.

Не ми бе хрумнало, че са гладни. Но докато търсех още роби, чух как един противен търговец на роби напомни на някакъв нагъл образован грък, че няма да получи храна преди да го продадат.

— Това е ужасно — казах. — Момичеча, сигурно сте гладни. Вървете в гостилницата на Форума. Погледнете надолу по улицата. Виждате ли — там, където са струпали пейки и маси.

— Сами ли? — политаха те смаяни.

— Вижте какво. Нямам време да ви храня като птичета от ръката си. Не поглеждайте мъжете в очите яжте и пийте, каквото пожелае. — Дадох им толкова много пари, че се стреснаха. — И не си тръгвайте от гостилницата, докато не дойда да ви взема. Ако някой мьж дойде при вас, престорете се на стъписали, наведете глави и положете всички усилия да го убедите, че не говорите неговият език. А ако стане по-лошо, отидете в Храма на Изида.

Те побягнаха по тясната улица към далечната гостилница. Сините им мании бяха толкова красиви, развявани от бриза, че дори сега ги виждам. Небесносиньото прорязва гъстата потна тълпа под лабиринта от навеси. Мия и Лия. Не бе трудно да се запомни, но не можех да ги различавам.

Сепнах се от нисък, ироничен смях. Беше гръцкият роб, чийтоо господар току-що го бе заплашил с глад.

Той каза на господаря си:

— Добре, остави ме да гладувам. И после какво ще остане за продан? Един болен, умиращ мъж, вместо изключителен и велик учен.

Изключителен и велик учен!

Обърнах се и погледнах мъжа. Седеше на столче и не стана заради мен. Облеклото му се състоеше само от една мрьсна препаска около бедрата, което много глупаво от страна на търговеца. Но тази небрежност определено разкриваше, че този роб е красив мъж, с хубаво лице, мека кестенява коса и продълговати зелени бадемовидпи очи, а вьрху прекрасните му устни се четеше саркастично изражение. Вероятно бе трийсетгодишен или малко по-млад. Беше в добра форма за възрастта си, по типично гръцки маниер, и имаше здрава мускулатура.