Ан Райс - Пандора

Припомних си Лукреций:

„Това, което е изпратено от етерните области, пак се издига“?

Безумие!

Уви, както казах, аз се лутах, пълзях, плаках и виках три дни и нощи.

Накрая, когато една сутрин слънцето се процеждаше през пролуките в покрива, погледнах предметите в стаята и осъзнах, че не знам какви са и за какво са предназначени. Не знаех как се наричат. Бях се, откъснала от тяхната същност. Не познавах дори мястото, където се намирах.

Изправих се и разбрах, че гледам Лариума, светилището на покровителите на домашното огнище.

Това, разбира се, си беше трапезарията — там бяха кушетките и благословеното брачно ложе!

Лариумът представляваше високо триъгълно светилище, малък храм с три фронтона, в който имаше статуи на древните духове-полокровители на домашното огнище. Никой в този езически град не се бе сетил ги изнесе заедно с мъртвата жена.

Цветята бяха увяхнали. Огьняг бе угаснал от само себе си. Никой не го бе угасил с вино, какво бе редно да се направи.

Пълзях на четири крака в скъсаната си рокля из градината зад колонадата, за да набера цветя за тези богове. Намерих дърва и запалих сищслшч огьн Гледах ги втренчено Вирач се счасове Стор се, че никога вече не ще помръдна.

Настъпи нощта.

— Не заспивай — прошепнах. — Остани да бдиш през нощта! Те те причакват по тъмно, онези египтяни! Виж луната, тя е почти пълна, остава й само нощ, за да се напълни.

Но най-тежката част от моята агония бе преминала и бях изтощена — тогава дойде сънят, за да ме прегърне. Сънят дойде, сякаш казваше: „Не се тревожи повече.“

Споходиха ме сънища.

Видях мъже в позлатени одежди, „Сега ще те заведат в светилището.“ Но какво има там? Не исках го виждам. „Нашата Майка, обичаната ни Майка на Скръбта“ — каза жрецът. Рисунките по стените представляваха редове с изображения на египтяни в профил и пиктограми. Бяха запалили смирна.

„Ела — казаха тези, които ме държаха. Всички нечистотии вече те напуснаха и ще станеш част от свещения Извор.“

Чувах как една жена плаче и стене. Надзърнах в голямата стая преди да вляза. Те бяха там, Кралят и Кралицата, върху своите тронове. Кралят бе неподвижен и втренчен, както в последния сън, а Кралицата се мъчеше да свали златните си окови. Носеше короната на Горен и Долен Египет. Беше облечена в надиплен лен. На главата си нямаше перука, а истински плитки. Плачеше и бледите й бузи бяха обагрени в червено. Червени бяха и огърлицата и гърдите й. Изглеждаше омърсена и опозорена.

„Моята Майка, моята богиня — казах аз. Та това е поругаване“

Насилих се да се събудя.

Изправих се и поставих рька в Лариума. Поледнах паяжините по дърветата в градината, огрявани от издигащото се слънце.

Стори ми се, че чух някакви хора да шепнат на древноегипетски!

Нямаше да го допусна! Нямаше да полудея.

Достатъчно! Единственият човек, когото някога бях обичала, баща ми, бе казал: „Живей.“

Дошло бе време за действие. Трябваше да стана и да се размърдам. Внезапно бях обзета от сила и целеустременост.

Дългите нощи, прекарани в скрьб и плач, олидетворяваха въвеждането в храма, смъртта бе упоителното питие, а прозрението свързвах с промяната.

Вече всичко бе приключило и лишеният от смисъл свят не поносим, без да се нуждае от обяснения. А и такива никога не биха се намерили — колко глупава съм била, че изобщо съм ги търсила.

Тежкото ми положение налагаше да се действа.

Налях чаша вино и я взех със себе си на път към входната врата.

Градът ми се стори притихнал. Хората вървяха напред-назад, извръщайки очи от полусъблечената, опърпана жена, застанала в своя вестибюл.

Най-сетне се появи работник, който едва ходеше под товара от тухли на гърба си.

Побутнах виното напред.

— Болна съм от три дни — казах. — Какио стана след смъртта на Германик? Как я приемат в града?

Мъжът бе много благодарен за виното. Тежката работа го бе състарила. Рьцете му бяха слаби и трепереха.

— Благодаря, госпожо — каза той. Пресуши чашата, сякаш не можеше да спре да пие. — Изложиха нашия Германик на обществения плошад, за да го видят всички. Колко красив беше само. Някои го сравняваха с великия Александър. Хората не можеха да решат. Дали го бяха отровили? Някои казваха да, други — не.

Войниците му го обичаха. Слава богу, ипмератор Пизоп не е тук и не смее да върне. Жената на Германик, благородната Агрипина, държи пепелта му в урна, която носи до гьрдите си. Ще замине за Рим, за да търси справедливост от Тиберий.