Ан Райс - Пандора

— Да, знам. Продължете натагьк.

— Искате ли да поставим лавиците от слонова кост и абанос тук, в първата стая?

— Чудесно.

Отпуснах се тежко на пода, по мигом двама услужливи азиатски роби ме повдигнаха и ме настаниха в изумително мек римски стол с кръстосани крака. Дадоха ни чаша прясна, ухаеща на чисто кода. Пресуших я, като си мислех за кръв. Затворих очи.

— Мастило, пособия за писане — да ги сложим на бюрото? — попита старецът.

— Ако обичате — въздъхнах.

— А сега, всички да излязат — каза той, като бързо и щедро раздаде монети на азиатските роби, които се кланяха до земята, излизайки с гръб към вратата и едва не се препъваха един в друг.

Тъкмо се капех да изрека няколко смислени думи на благодарност, когато в спалята нахлу ново попълнение роби, които почти се сблъскаха с онези, които си тръгваха. Новодошлите носеха кошници с всевъзможни неща за ядене, които могат да се намерят на пазара, включително и поне девет вида хляб, стомни олио, пъпеши, зарзават и много пушена храна, която нямаше да се развали с дни — риба, говеждо и екзотични морски твари, изсушени така, че приличаха на пергамент.

— Незабавно да се отнесат в кухнята, освен една чиния с маслини, сирене и хляб, които веднага да бьдат поднесени на дамата върху масата от лявата й страни. Донесете на дамата виното, изпратено от баща й.

О, това беше невероятно. Виното на баща ми.

После на всички отново бе наредено да излязат, след като щедро им бяха раздадени монети, и старецът тутакси се върна към своя списък.

— Яков, ела тук, преброй златото, докато аз ти чета списъка! Позлатели предмети, монети, още монети, изключително скъпи бижута? Монети, кюлчета злато. Да…

Не спираха да броят забързано. Къде бе крил баша ми цялото това злато? Трудно ми бе да си го представя.

Каква щях да правя с него? Наистина ли щяха да ме оставят да го задържа? Бяха почтени мъже, но това бе такова богатство.

— Трябва да изчакаш всички да си отидат — каза Давид, — а после сама да скриеш златото на различни места из къщата. Ще намериш такива. Ние не можем да го направим вместо теб, защото така ще знаем къде е. Ами бижутата? Част от тях оставям тук, за да ги скриеш, тъй като са тьрде ценни, за да ги показваш навън пред хората през първите дни. — Той отвори ковчеже сьс скъпоценни камьни. — Виждаш ли този рубин? Първокласен е. Погледни размера му. Той ще ти осигури прехраната за остатъка ог живота ти, ако го продадеш на почтен човек на половин цена. Всяко бижу в тази кутия е извключително. Разбирам от бижута. Тези са грижливо подбирани сред най-добрите. Виждат ли тези перли? Съвършени са. — Той върна рубина и перлите в ковчежето и затвори капака.

— Да — казах едва чуто.

— Перли, още злато, сребро, позлатени изделия… — мърмореше той, — Всички е тук! Трябва да бъдем по-внимателни, но…

— О, не, вие направихте чудеса — заявих аз.

Погледнах хляба и виното в чашата. Видях бутилката с вино на баща си. Неговите амфори бяха из цялата стая.

— Пандора — каза Яков, като ми говореше съвсем сериозно, — в ръката си държа нотариалния акт за къщата. И още един документ, удостоверяваш това, че официално си преминала пристанището с ново, измислено име Джулия Еди-коя-си, и така нататък, Пандора, трябва да тръгваме.

Старецът поклати глава и прехапа устни.

— Трябва да отплаваме за Ефес, дете мое — каза той. — Срамувам се, че се налага да те изостава, и скоро ще блокират пристанището!

— Вече са подпалили някои кораби там — каза Яков щепнешком. — Съборили са статуята на Тиберий на Форума.

— Сделката е приключена — каза ми старецът. — Човекът, който продаде къщата, никога не те е виждал и не знае истинското ти име, а тук не са останали никакви соказателства. Тези, който те доведоха, не бяха негови роби.

— Вие извършихте чудеса за мен — казах аз.

— Оставаш сама, моя прекрасна римска принцеса — отвърна Яков. — Сърцето ми се къса да те оставя така.

— Налага се — каза старецът.

— Не излизай навън три дни — продължи Яков и дойде съвсем близо до мен, сякаш дори бе готов да наруши всички правила и да ме целуне по бузата. — Тук има достатъчно легиони, които да потушат бунта, но ще го оставят а утихне от само себе си, вместо да убиват римски граждани. И забрави за онези гърци. В дома им вече цари истински ад.

И те понечиха да си тръгнат!

— Добре ли ви платиха за всичко това? — попитах. — Ако не, вземете от моето злато, колкото пожелаете. Настоявам.

— Дори не си помисляй подобно нещо — отвърна старецьт. — Но за да се успокоиш, чуй какво ще ти кажа баща ти на два пъти ми даде пари, след като корабите ми бяха пленени от пирати в Адриатика. Той инвестира заедно с мен и аз донесох печалби и за двами ни. Онези гърци му дължаха пари. Повече недей да се тревожиш ча това. Но ние трябва да потегляме!