Ан Райс - Пандора

— Нека Бог бъде с теб, Пандора — каза Яков.

Бижута. Къде бяха те? Скочих и отворих ковчежето. Вътре имате стотици, съвършени, ослепителни и шлифовани до блясък. Разбрах колко са скъпи по тяхната прозрачност и старанието, с което бяха шлифовани. Взех големия рубин с яйцевидна форми, който Давид ми бе показал, после и друг от същия вид, и ги подадох на мъжете.

Те вдигнаха ръце, отказвайки да ги вземат.

— О, трябва да ги вземете — казах. — Окажете ми тази чест. Докажете ми, че съм свободна римлянка, която ще живее според повелята на баща си! Това ще ми даде кураж. Приемете това от мен.

Давид категорично поклати глава, но Яков взе рубина.

— Пандора, вземи ключовете. Ела с нас и заключи портата към улицата, а после и входа на вестибюла, не се страхувай. Навсякъде има лампи с достатъчно газ…

— Вървете! — казах, щом прекрачиха прага. Заключих портата и се хванах за решетките, вгледана в мъжете. — Ако не успеете да напуснете града и имате нужда от мен, върнете се тук.

— Имаме свои хора на това място — отвърна Яков утешително. — От все сърце благодаря за красивия рубин, Пандора. Ти ще оцелееш. Върни се вътре и залости вратите.

Отидох до стола, но не седнах в него. Строполих се на земята и започнах да се моля: „Lares familiars… покровители на дома, трябва да открия вашия олтар. Моля ви да ме приемете, защото никому не нося зло. Ще отрупам олтара ви с цветя и ще поддържам вашеяогън. Дарете ме с търпение. Позволете ми да… си почина.“

И все пак не направих нищо. Прекарах часове, седнала на пода с отпуснати ръце, докато не започна да се стьмва. Малката странна къща потъна в мрак.

Присъни ми се кървав сън, но го пропъдих. Не исках пнзи чуждоземен храм. Нито пък олтара, не! Не и кръв. Изтръгнах се от всичко това и си представих, че съм вкьщи.

Бях малко момиченце. Сънувай това, казах си, че слушаш най-големия си брат Антоний да разказва за войната, на Север, как са прогонили обезумелите германци обратно в морето! Той толкова обичаше Германик. Също и другите ми братя, Луций, най-малкият, бе толкова слабохаракерен. Сърцето ми се късаше като си помислех как е плакал за милост, докато войниците са го съсичали.

Империята беше целият свят. Всичко извън нейните предели носеше хаос и мизерия борби и раздор. Бях войн, можех да се бия. Сънувах, че си слагам бронята. А брат ми каза: „Каква утеха е за мен да открия, те си мъж. Винаги съм вярвал в това.“

Събудих се едва на следващата сутрин.

А после ме връхлетяха мъка и болка, каквито не бях познала никога преди.

Обърни внимание на това. Защото аз познавах цялата абсурдност на съдбата, щастието и природача по-добре, отколкото е по силите на едно човешко същество. И може би описвайки това, макар и накратко, бих могла да утеша останалите хора. Злото само избира кога да дойде и да си отиде.

Истината е, че никого не можеш ли подготвиш за това, или да го накараш да го разбере чрец езика. То трябва да се познае. А това не пожелавам никому на този свят.

Бях сама. Ходех от стая в стая из малката къща, удрях стените с юмруци, плачех със стенат зьби и се въртях в кръг. Майка Изида не съществуваше.

Нямаше богове. Философите бяха глупаци! Поетите възпяваха лъжи.

Плачех и скубех косата си, разкъсах роклята си толкова естествено, сякаш това бе някакъв нов обичай. Сьбарях столове и маси.

На моменти изпитвах огромна радост. Чувсвах се свободна от всички заблуди и условности, които държат в плен душата и тялото.

А после внушителната същност на тази свобода изпълни цялото ми същество, сякаш къщата не съществуваше, а мракът не зачиташе прегради.

Прекарах три дни и нощи в тази агония.

Забравих да се храня и да пия вода.

Не палех лампите. Луната, която бе почти пълна, осветяваше достатъчно този безсмислен лабиринт от малки, изрисувани стаички.

Сънят ме бе напуснал завинаги. Сърцето ми биеше ускорено. Ръцете и краката ми се свиваха, после се отпускаха, за да се свият отново.

Понякога лягах на мократа земя в двора заради баща ми, понеже никой не бе положил тялото му в мократа земя, както бе родно да се направи след като бе починал, без изобщо да бъде погребан.

Изведнъж разбрах защо този позор бе толкова важен — тялото му, покрито с рани, неполужено в земята. Осъзнах важността на този пропуск, както малцина някога са проумявали смисъла на нещо. То бе изключителто значимо, защото всъщност нямате никакво значение!

„Живей, Лидия.“

Погледнах малките разлистени дръвчета в градината. Изпитах странна благодарност за това, че достатъчно дълго се бях взирала в този земен мрак, за да прозра подобни неща.