Ан Райс - Пандора

Накрая чух Яков да казва на гръцки:

— Молете се на Бог да не сте ме излъгали.

Щом вдигнаха носилката, аз му кимнах.

— Вече за втори пъч ти дължа живота си. А онова грьцко семейство, където щях да отседна? Наистина ли са в опасност?

— Разбира се — каза той. — Когато започне бунт, кой ще подбира? Те са били с Германик в Египет! Хората на Пизон го знаят! Всеки, който разполага и с най-малкия повод, ще напада, убива и граби останалите. Виж, огън. — Той каза на мъжете да побързат.

— Добре — отвърнах аз. — Никога вече че произнасяй сяй истинското ми име. Обсега нататък ще ме наричаши Пандора. Аз съм гъркиня от Рим. Платила съм ти да ме доведеш гук.

— Така да бъде, скъпа Пандора — отвърна той. — Ти си силна жена. Документите за покупката на новата ти къща са сьставени с фалшиво име, макар и не толкова очарователно. Но го удостоверяват, че си вдовица, освободена и римска гражданка. Ще ги получим, когато се разплатим със златото, но няма да го направим, преди да сме влезли в къщата. И ако онзи мъж не ми даде документите, попълнени точно по начина, осигуряващ ти безопасност, ще го удуша!

— Много си умен, Яков — казах уморено.

Продължавахме да пътуваме в подскачащата тъмна носилка, докато най-накрая тя спря да се движи. Чу превъртането на металния ключ в портата, след юето ни въведоха в големия вестибюл на самата къща.

Редно бе да изчакам, от уважение към своите покровители, но аз изскочих като обезумяла от малкия окаян, забулен чурен затвор, захвърлих наметалото и дълбоко поех въздух.

Намирахме си в просторен вестибюл на една прекрасна къща, в която имаше много очарование и всичко бе изкусно подредено.

Дори и в този момент, когато мислите ми блуждаеха, аз видях фонтани с лъвска глава непосредствено до портато, през която току-що бяхме влезли, и измих краката сьс студената му вода.

Гостната, или така нареченият атриум, бе огромна, а зад нея видях масивите кушетки на трапезарията, разположена в далечния край на доста голяма закрита градина.

Това не бе моят вековен, солиден и разкошен дом на Палатинския хълм, кьдето поколепия наред бяха градили нови коридори и стаи, плъзнали из просторните му градини.

Всичко тук бе твърде бляскаво, но и някак внушително. Стените бяха прясно боядисани, както си помислих, в ориенталски стил — с много извивки и заврънкулки. Как бих могла да преценя? Можех да припадна от облекчение. Щял ли наистина да намеря покой тук?

В атриума имаше бюро, а до него книги! По портиците от двете страни на градината видях много врати. Погледнах нагоре и зърнах затворените прозорци на верандата и втория етаж. Сигурност и разкош.

Мозайките по пода бяха стари, стилът ми бе познат — изобразяваха празничен парад по време на сатурналиите. Вероятно ги бяха донесли от Италия.

Имаше малко истински мрамор и колони, изказани с хоросан, но пък толкова много добре изрисувани стенописи, изобразяващи задължителните щастливи нимфи.

Излязох сред меката влажна трева на колонадата и погледнах синьото небе.

Щеше ми се само да дишам, но бе настьпил часът на истината за моите лични вещи. Бях твърде замаяна, за да питам кои от нещата са мои. А и се оказа, че това изобщо не се надага.

Най-напред Яков и Давид направиха пълен опис на домакинските принадлежности, които бяха купили от мое име, докато азстоях и не можех да повярвам на очите си колко внимателно се отнасяха и към най-малката подробност.

И след като се увериха, че всички стаи са в добро състояние, както и спалнята от дясната страна в дьното на коридора, и една открита градина някьде вляво от кухнята, те се качиха на горния етаж, установиха, че всичко е наред и се заеха да разтоварят вещите ми. Сваляха сандък след сандък.

После, предизвиквайки пьлното ми изумление, бащата на Яков, Давид, извади друг свитък и започна да прави пълен опис на всяка моя вещ — от фиби за коса до мастило и злато.

Междувременно Яков бе изпратен да свърши никаква работи.

Видях отривистия почерк на баща ми върху този списък, който Давид четете шепнешком.

— Лични тоалетни принадлежности — каза Давид като обобщаващ завършек на част от тази проверка. — Дрехи: един, два, три сандъка — носете ги в най-голямата спалня! Домакинската посуда в кухнята. А книгите тук ли да оставим?

— Да, моля, — Бях твърде шокирана от неговата почтеност и добросъвестност, за да мога да говоря.

— О, колко много книги!

— Добре тогава, не ги бройте! — каза аз.

— Не бих могъл, нали разбирате, тези чупливи…