Ан Райс - Пандора

Съвсем ясно усетих студения мрамор под себе си. Разбрах, че не нося дрехи. Не изпитвах срам. Някъде отдалеч, отекващ из огромното помещение, долетя плач на жена. Бях се напила до насита с кръв. Тези, които припяваха, се приближиха с малки глинени газени лампи Лицата, които ме заобикаляха, бяха черни — достатьчно черни, за да идват от далечна Етиопия или Индия. Или Египет. Видях изрисувани очи! Погледнах ръцете си. Бяха черни. Но аз бях човекът, лежащ на олтара, и сега казвам човек, защото по време съня ми бе станало сьвсем ясно, че бях мъж, лежи там. Бях разкъсван от болка. Богът каза: „Това е само преходно състояние. Вече ще пиеш от всички нас само по малко кръв.“

Това, както и всичко останало, ме озадачи едва когато се събудих. Бях пропита с усещане за етипетски изкуство, египетска мистрия — както ги бях виждала в златните статуи, които продаваха на пазара или като египетските танцьори танцуваха на някой банкет, подобни на крачещи скулптури с изрисуваните с черли линии очи и перуки с черни плитки, шепнещо на нещо на своя загадъчен език. Какво ли си мислят за нашата Изида в римски одежди?

Една мистерия не ми даваше мира, нещо нахлу в разума ми. Същото нещо, заради което римските императори толкова се страхуваха от култовете от Египет и Ориента, сега ме бе завладяло: мистерия и емоция, които вземат превес над разума и закона.

Моята Изида наистина бе римска боигиня, световна богиня. Майка на всички нас. Култът към нея се бе разпространил в земите на римляни и гърци, дълго преди да се появи и самия Рим. Нашите жреци бяха гърци и римляни, клетите хора. А ние, нейното неговово, до един бяхме гърци и римляни.

Нещо глождеше съзнанието ми. Казваше ми: „Спомни си“. Беше слаб, отчаян глас, идващ от собствения ми мозък, който ме подтикваше да „си спомня“ заради мен самата.

Но това, че си спомних, ми донесе само объркани, хаотични мисли. Изведнъж между реалността на моята корабна кабина в бушуващото море и един неясен и страховит свят — свят на храмове, изпълнение думи, които правят магигически заклинания, се спусна було! Издължени, тесни лица с красив тен. И нашепващ глас: „Пази се от Жреците на Ра, те лъжат!“

Потръпнах. Затворих очи. Кралицата-майка бе прикована с вериги към трона си. Тя плачеше! Нейния плач бях чула. Това бе нечувано „Разбираш ли тя е забравила как да управлява. Прави, каквото ти казваме.“

Размърдам се, за да се събудя. И исках, но не да знам. Кралицата плачеше иззад ужасните си окови. Не я виждах ясно. Всичко ставаше пред очите ми. Беше оживено. „Кралят е при Озирис, разбираш ли. Виж как гледа, всеки един, чиято кръв си изпила, ще водиш при Озирис, всеки ще се превръща в Озирис.“

„Но защо плаче Кралицата?“

Не, това бе лудост. Не можех да допусна този хаос да ме обземе. Не можех съзнателно да премина от разума към тези фантазии или спомени, ако изобщо в тях имате капка истина.

Сигурно бяха безсмислици, изкривени образи, породени от мъка и вина — вината, че не бях изтичала към огнището, за да забия кинжала в гърдите си.

Опитах ла си припомня утешителния глас на баща си, който някога ми бе обяснил, че кръвта на гладиаторите утолява жаждата на мъртвите, на маните (душите на умрелите).

— И така, някои твърдят, че мъртвите пият кръв — говореше баща ми по време на отдавна минала вечеря. — Затова толкова се страхуваме от злощастните дни, когато мъртвите ще могат да ходят по Земята. Лично аз смятам, че това са глупости. Трябва да почитаме дедите си…

— А къде са мъртвите, татко? — попита брат ми Луций.

Кой бе продумал от другия край на масата, за да цитира Лукреций с тъжен момичешки глас, който при все това възнари тишина сред тези мъже? Лидия:

— Не — отвърна баща ми съвсем благо. — По-добре да цитираш Овидий: „Духовете искат съвсем малко, те ценят набожността повече от скъпия дар,“ — Той отпи от виното си. — Духовете са в Подземния свят, където не могат да ни сторят нищо лошо.

По-големият ми брат каза:

— Мъргвите не съществуват и не живеят никъде.

Баща ми вдигна чашата си.

— За Рим — каза и този път той цитира Лукреций: — „Твърде често религията ражда престъпност и порочност.“

Последва вдигане на рамене и въздишки. Римският светоглед. Дори жреците и жриците на Изида биха се съгласили с Лукреций, който пише: