Ан Райс - Пандора

Това ми бе показано съвсем деликатно и тактично.

Огледах всички роби. Изключено. Най-напред отхвърлих каторжниците, сред които не бе приковал някой велик „Бен Хур“, очакващ да го освободя. Те идваха от дъното на бедното, престъпно римско общество и щяха да се издавят, ако корабът потъне. Умираха както всички каторжници, от тежкия труд и ударите с камшици. Да слезеш в някоя галера и да видиш тези мъже с превити гърбоие не бе приятна гледка.

Но погледът ми бе така хладнокръвен, като на амереканец, който гледа по телевизията цветни кадри с гладуващи африкански бебета — малки черни скелети с големи глави, които плачат за вода. Извънредни новини, прекъсване за реклама, политическа изявления, а сега CNN предава Палестина: замеряне с камъни, гумени куршуми. Кръвопролития, излъчвани по телевизията.

Останалите пътници на борда бяха скучни моряци и двама стари, набожни еврейски тьрговци, които ме гледаха сякаш бях проститутка, или нещо по-лошо, и извръщаха глави всеки път, когато из палубата с дългага си туника и разпусната дълга коса.

Колко ли пропаднала съм изглеждала! А и глупачка бях тогава наистина, че живеех като вцепенена, а пътуването бе толкова приятно — защото истинската мъка и ярост още не ме бяха обладали. Нещата се развиха твърде бързо.

Тайно се любувах на последния си спомен за баща ми, който бе убил онези войници на Тиберий — елитни убийци, изпратени от страхлив и нерешителен император. А всичко останало пропъдих от мислите си, предочела отношението на закоравелия римлянин.

Един съвременен ирландски поет, Йейтс, най-добре описва тогавашното официално отношение на римляните към провала и трагедията:

„Гледай хладнокръвно на живота и смъртга.

Препускайте, ездачи.“

Едва ли имаше истински римлянин, който не би се съгласил с това.

Такова бе и моето становище — на единствената оцеляла от една голяма къща, чийто баща й бе наредил „да живее“. Не си позволявах да мисля за участта на братята си, техните красиви съпруги и невръстни деца. Не можех да си представя как са били избити децата — малки момченца, пронизани с мечове или бебета, размазани в стената. О, Рим, проклета да е древната ти мъдрост. Избий потомството. Убий цялото семейство!

Нощем, докато лежах сама, се озовавах сред още ужасяващи сънища, изпълнени с кръв. Приличаха на епизоди от изгубен живот в изчезнала страна. Бяха огласяни от силна кънтяща музика, сякаш някой удря гонг, а до него тържествено бият барабани с меки калъфи. Виждах смътно един свят на застинали, плоски чуждоземни рисунки по стените. Заобикаляха ме очи. Пиех кръв! Пиех от дребни, разтреперани човешки същества, коленичили пред мен, сякаш бях Майка Изида.

Събуждах се, за да взема голямата кана с вода до леглто и я изнивах до дъно. Пиех вода, за да се опълча срещу тази жажда от съня си и да я утоля. От пиенето на вода почти ми прилошаваше.

Напрягах мозъка си. Бях ли сънувала такива неща като малка?

Не. А сега тези сънища ме изгаряха като живи спомени! Спомени за посвещения в обречения Храм на Изида, докато още беше популярен. Там ме опияняваха и потапяха в биволска кръв, после диво танцувах в кръг. Главата ми се напълваше с молитви към Изида. Обещаваха ни да се преродим! „Не казвай, не казвай, не казвай…“ Как би могьл да разкаже за ритуалите един новопосветен, след като бе толкова опиянен, че едва си ги спомняше?

Сега Изида извикваше спомени за прекрасната музика на лири, флейти и дайрета, за силния магически звук от металните струни на систъра, който самата Майка държеше в ръка. Изникваха само мимолетен спомени за онзи гол кървав танц и нощта, в която извисяваш до звездите и виждаш размаха на житейския цикъл и приемаш безпрекословно поне за малко, че луната все така ще се променя, а слънцето залязва, както винаги е изгрявало. Прегръщат те други жени. Меки бузи, целувки и тела, поклащащи се в унисон. „Живот, смърт, прераждане, това не е низ чудеса — казваше жрицата. Чудото е да ги разбереш и приемеш. Нека чудото стане вътре в теб.“

Разбира се, че не пиехме кръв! А и биволът бе само жертвоприношение в чест на посвещаването, не принасяхме беззащитни животни пред нейните отрупани с цветя олтари — не, нашата Света майка, иска не искаше това от нас.

И сега, сред морето, аз лежах сама и будна, за да се избавя от тези кървави сънища.

Когато умората надделя, заспах и ме споходи сън, който сякаш само бе чакал да затвори очи.

Лежах в златна стая. Пиех кръв — кръв от гърлото на един бог, или поне така ми се стори. Около мен монотонно припяваха хорове — това бе досаден, повтарящ се звук, недостоен да бъде наречен музика. И когато се напих с кръв, този бог или какъвто там беше, това гордо създание с копринена кожа ме повдигна и ме постави на един олтар.