— Какво искаш? — попитах.
Момчето ме гледате втренчено. Поклати глава после разпери ръце. Обърна се, придърпа ме към себе си и ме целуна. Отдадохме се на страстни целувки.
Свалих роклята си и двамата се хвърлихме на леглото. Все пак той беше мъж, въпреки невръстния си вид.
А щом достигнах до екстаза, което не бе никак трудно при неговата невероятна физическа сила, усетих вкуса на кръв. Бях кръвопийцата от съня ми. Силите ме напуснаха, но това нямаше значение. Той имаше всичко необходимо, за да доведе до край ритуала, който щеше да му донесе удовлетворение.
Той се изправи.
— Ти си богиня — каза ми.
— Не — прошепнах аз. Сънят се надигаше в мен. Чувах как вятъра свири над пясъците. Усещах мириса на реката. — Аз съм бог. Бог, който пие кръв.
Отдадохме се на любовно свещенодействие до пълно изтощение.
— Бъди особено предпазлив и благоприличен пред нашите спътници евреи — казах му. — Те никога не биха разбрали подобно нещо.
Той кимна.
— Обожавам те.
— Не е необходимо Как се казваш?
— Марсел.
— Добре, Марсел… заспивай.
От този момент нататък с Марсел се любехме всяка нощ, докато накрая видяхме прочутия фар на Фарос и разбрахме, че сме пристигнали в Египет.
По всичко личеше, че Марсел ще остане в Александрия. Обясни ми, че баба му по майчина линия бе още жива — била гьркиня, както и целият й род.
— Не изпадай в подробности, просто върви — казах му — бъди благоразумен и се пази.
Той ме помоли да отида с него. Каза, че се с влюбил в мен. Искаше да се оженим. Не го интересуваше, че може да не му родя деца. Не го интересуваше, че бях на трийсет и пет. Засмях се нежно и снизходително.
Яков забеляза всичко това и сведе поглед. А Давид погледна встрани.
Марсел се отправи към Александрия с доста сандъци.
— А сега — обърнах се към Яков, — ще ми кажете къде ме водите? Възможно е да имам мнение по въпроса, макар да се съмнявам, че бих могла да променя плана на баща си.
Не спирах да се чудя. Щяха ли да постъпят почтено с мен? Особено сега, когато ме бяха видели да развратнича с момчето? Те бяха много набожни хора.
— Пътуваш към велик град — отвърна Яков, — Няма по-добро място от него. Баща ти има приятели гърци там!
— Но с какво е по-добър от Александрия? — попитах аз.
— О, несравнимо по — добър е — каза Яков. — Нека говоря с баща си, преди да продължим нашия разговор.
Бяхме в открито море. Сушата се отдалечи! Египет. Стъмваше се.
— Не се страхувай — каза Яков. — Изглеждаш ужасена.
— Не се страхувам — отвърнах. — Само дето трябва да лежа в леглото си, терзана от мисли, спомени и сънища. — Погледнах го, а той свенливо извърна поглед. — Прегръщах онова момче като негова майка — правех го против волята си, нощ след нощ.
Това бе възможно най-голямата лъжа, която бях през живота си.
— Той бе като дете в ръцете ми. — „Какво дете!“ — А сега се боя от кошмари. Трябва да ми кажеш — накъде пътуваме? Каква съдба ни очаква?
— Антиохия — каза Яков, — Антиохия на Оронт (река в Сирия). Гръцките приятели на баща ти те очакват. А те са приятели на Германик. Може би след време… но те ще ти бъдат предани. Ще се омъжиш за заможен и знатен грък.
Да се омъжа! И то за грък, някакъв грък от провинцията? Грък, живееш, в Азия! Преглътнах смеха и сълзите си. Това нямаше да ми се случи. Горкият човек! Ако наистина бе грък от провинцията, щеше да му се наложи отново да преживее римското нашествие.
Продължихме да плаваме от пристанище на пристанище. Не спирах да мисля върху това.
Естествено, именно досадните дреболии ме набавяха от пълната, неизбежна скръб и шока от всичко случило се. Погрижи се роклята ти да е правилно закопчана. Не си представяй картина на мъртвия си баща, от чиито гърди стърчи собственият му кинжал.
Що се отнася до Антиохия, бях твърде ангажирана с живота в Рим, за да узная или чуя нещо за този град. Щом Тиберий бе разквартирувал там своя наследник Германик, за да го откъсне от популярността му в Рим, тогава, мислех си, Антиохия трябва да е краят на цивилизования свят.
Питах се защо, за бога, не бях избягала в Александрия? Това бе най-великият град в империята след Рим. Градът бе нов, построен от Александър, чие име носеше, но бе прекрасно пристанище. Никой не би посмял да срине Храма на Изида в Александрия. Изида бе египетска богиня, жена на могъщия Озирис.
Но какво общо имаше това с всичко останало? Сигурно някъде в дъното на съзнанието си вече крояла планове, но не позволих на нито един от тях да изплува на повърхността и да накърни моралния ми облик на знатна римлянка.
Читать дальше
Конец ознакомительного отрывка
Купить книгу