Ан Райс - Пандора

Разбира се, аз знаех, че това е римският обичай — да бъде избито цялото семейство, заедно със съпругата и децата на осъдения. Дори такъв бе законът. А в случай като този, щом се разчуеше, че императорът е обърнал гръб някому, всеки от враговете му можеше да го убие.

— Идваш с мен — казах. — Защо да оставаш тук?

— Ще умра като римлянин в дома си — отвърна той. — Сега тръгвай, ако ме обичаш — ти, моята поетеса, певица и умница. Моята Лидия. Тръгвай! Недей да ми противоречиш. Прекарах последния час от живота си в подготовка на твоето избавление! Целуни ме и прави, каквото ти казвам.

Затичах се към него целунах го по устата и робите веднага ме поведоха през градината.

Познавах баща си. Не можех да се опълча срещу последното му желание. Знаех, че по стара римска традиция сигурно ще се самоубие преди спекулаторите да са разбили входната врата.

Когато стигнах до портата и видях еврейските търговци с тяхната каруца, не можах, да тръгна. Ето какво видях.

Баща ми бе прерязал китките си и обикаляше в кръг около семейното огнище, а кръвта се стичаш по пода. Наистина бе прерязал китките си. Бе започнал да пребледнява, докато се движеше. Изражението, което се четеше в очите му щях да разбера едва по-късно.

Чу се силен трясък. Разбиваха входната врата. Баща ми спря, напълно спокоен. Тогава двама от императорската гвардия се нахвърлиха върху него, а единият подхвърли подигравателни забележки:

— Защо не се довършиш. Максимус и да ни спестиш неприятностите. Хайде, давай.

— Нима се гордеете със себе си! — каза баща ми. — Страхливци. Харесва ли ви да избивате цели семейства? Колко ви плащат? Някога сражавали ли сте вистинска битка? Хайде, умрете заедно с мен!

След като им обърна гръб, той изтръгна меча и кинжала си и повали и двамата, пробождайки ги изневиделица, когато му се нахвърлиха. Наръга ги по няколко пъти.

После залитна, сякаш щеше да припадне. Беше пребледнял. От китките му не спираше да тече кръв. Очите му се завърнаха нагоре.

Аз кроях дръзки планове. Трябваше да го качим в каруцата. Но един римлянин като баща ми никога не би се съгласил на подобно нещо.

Внезапно евреите, един млад и един възрастен, ме хванаха за ръцете и ме изведоха от къщата.

— Обещах да те спася — каза старецът. — И няма да позволя да ме превръщаш в лъжец пред стария ми приятел.

— Пуснете ме! — прошепнах. — Ще му помогна!

След като се изскубнах от тях поради вежливата им скромност, аз се обърнах и отдалече видях тялото на баща си до огнището. Беше се довършил със собствения си кинжал.

Хвърлиха ме в каруцата, както бях със затворени очи, закрила уста с ръце. Паднах сред меки възглавници и топове плат и се претърколих, когато каруцата бавно започна да се спуска по лъкатушещия път на Палатанския хълм.

Някакви войници ни крещяха да се разкараме от пътя.

Старият евреин каза:

— Аз съм почти глух, господине, какво казахте?

Това свърши чудесна работа. Отминаха ни.

Евреинът знаеше много добре какво прави, Докато шумните тълпи ни подминаваха, той поддържали темпото бавно.

Младият дойде в задната част на каруцата.

— Казвам се Яков — каза той, — Ето, сложи това бяло наметало. Сега приличаш на жена от Изтока. Ако те питат нещо на бариерата, вдигни воала си и се прави, че не разбираш.

Преминахме Римските порти с невероятна лекота. Казаха ни само:

— Привет, Давид и Яков, добре ли пътувахте?

Помогнаха ми да се кача на борда на голям търговски платноход с каторжници, в което нямате нищо необичайно, а оттам се озовах в малка дървена стаичка.

— Това с всичко, което можем да ти предоставим — каза Яков. — Но сега отплаваме. — Той имаше дълга вълниста кафява коса и брада. Носеше раирани дрехи, дълги до земята.

— По тъмно? — попитах аз. — Ще плаваме по тъмно?

Това беше необичайно.

Но щом потеглихме и веслата загребаха, а корабът пое своя курс, движейки се на юг, разбрах какво правим.

Целият красив югозападен бряг на Италия бе ярко осветен от стотиците великолепни вили. По скалите имаше фарове.

— Никога вече няма да видим републиката — каза уморено Яков, сякаш бе римски гражданин, какъвто всъщност мислех, че е, — но последното желание на баща ти е изпълнено. Сега сме в безопасност.

Старецът се приближи към мен. Каза ми, че името му е Давид.

Той дълго ми се извинява, че не разполагам с женска прислуга. Бях единствената жена на борда.

— О, моля ви, избийте подобни мисли от главата си! Защо поемате такъв риск?