Ан Райс - Пандора

— От години работим с баща ти — каза Давид. — Преди време, когато корабите ни бяха потопени от пирати, той изплатил нашите дългове. За пореден път ни се бе доверил, а ние му се отплатихме петкратно. Той е натрупал богатства за теб. Всички те са скрити сред стоките, който натоварихме, все едно са нещо незначително.

Отидох в каютата и се отпуснах на малкото легло. Старецът извърна очи и ми донесе завивка.

Постепенно осъзнах нещо. Бях почти сигурна, че ще ме предадат.

Останах без думи. Не можех да помръдна, не изпитвах нищо. Обърнах глава към стената.

— Спете, госпожо — каза той.

Споходи ме кошмар — сън, какъвто никога в живота си не бях сънувала. Бях до една река. Исках да пия кръв. Спотайвах се сред висока трева, за да хвана един от селяните и когато сграбчих клетия човек за раменете, забих кучешките си зъби във врата му. Устата ми се изпълни със сладка кръв. Беше прекалено хубаво и силно изживяване, за да бъде описано и аз го разбирах дори в съня си. Но трябваше да продължа. Мъжът бе почти мъртъв. Оставих го да падне. Преследваха ме други, по — опасни същества. А и ужасна заплаха грозеше живота ми.

Стигнах до развалините на един храм далеч от блатото. Това бе пустиня — просто с едно щракване на пръстите бях преминала от мочура към пясъка. Страхувах се. Утрото наближаваше. Трябваше да се скрия. Освен това ме преследваха. Преглътнах сладката кръв и влязох в храма. Нямаше къде да се скрия! Притиснах се към студените стени! В тях бяха издълбани рисунки, но нямаше нито едно кътче, където да се скрия.

Трябваше да поема към хълмовете преди изгрева, но бе невъзможно. Движех се право към слънцето!

Внезапно над хълмовете се появи смъртоносната светлина. Очите ме боляха непоносимо. Те горяха „Очите ми!“ — извиках и посегнах да ги закрия с ръце. Огънят ме обгърна. Аз пищях. „Амон Ра. Проклинам те!“ Извиках още едно име. Знаех, че означава Изида, но не бе това име, друго нейно название се изтръгна от устата ми.

Събудих се. Седнах съвсем изправена, треперейки.

Сънят бе така ярък, като видение. Бе оставил траен отпечатък в паметта ми. Дали бях живяла преди?

Излязох на палубата на кораба. Всичко бе наред. Крайбрежието все още се виждаше ясно, фароветете също, и корабът се движеше нататък. Погледнах морето и ми се прииска кръв.

— Това е невъзможно. Това с някаква лоша поличба, някаква странна мъка — казах си. Усещах огъня. Не можех да забравя вкуса на кръвта, толкова естествен ми се бе сторил, така хубав и утоляващ жаждата ми. Отново видях разкривеното тяло на селянина сред блатата.

Това бе някакъв ужас: не беше бягство от онова, което току-що бях преживяла. Бях разярена и трескава.

Яков, високият младеж, дойде при мен. Водеше себе си един млад римлянин. Младият мъж вече обръснал първата си брада, но иначе приличаше на свенливо сияйно дете.

Уморено си зададох въпроса дали на трийсет и пет бях толкова стара, че всеки младеж ми се струва красив.

Той проплака:

— И моето семейство е предадено. Майка ми ме накара да замина!

— На кого дължим тази всеобща катастрофа? — попитах аз. Сложих ръце върху мокрите му бузи. Той имаше бебешка уста, но бръснатата брада бе твърда. Беше силен и широкоплещест и носеше само една лека непретенциозна туника. Защо ли не му бе студено тук вън, при водата? А може би усещаше студа.

Той поклати глава. Беше много спокоен и след време щете да стане красив. Тъмната му коса бе хубава и чуплива. Не се боеше от сълзите си, нито се извини заради тях.

— Майка ми остана жива, за да ми разкаже. Лежеше стенейки, докато дойда. Когато делаторите заявили на баща ми, че е организирал заговор срещу императора, той се разсмял. Наистина се разсмял. Бил обвинен в заговор с Германик! Майка ми не можа да издъхне, преди да ми го разкаже. Каза, че единственото, в което го обвиняват е това, че говорил пред други мъже как отново би служил на Германик, ако ги пратят на север.

Кимнах уморено.

— Разбирам. Сигурно и братята ми са казали си същото. А Германик е наследник на Императора и Imperum Maus на Изтока И при все това, да говориш, че ще служиш на Рим, ръководен от красив генерал, е измяна.

Понечих да си тръгна. Това, че разбирах, не беше утеха.

— Ние ви водим в различни градове — каза при различни приятели. Но но — добре да мълчим.

— Не ме оставяйте — помоли момчето. — Не и тази нощ.

— Добре — отвърнах, — Заведох го в каютата и затворих вратата, като учтиво кимнах на Яков, който наблюдаваше всичко това като мой попечител.