Джонатан Раб - Ръкописът Q

Екранът почерня, после се появи стара вестникарска изрезка. Отначало беше трудно да се разпознае снимката. Ватиканът. Дим от един комин, хиляди хора, наблюдаващи малките облачета, разтварящи се във въздуха. По всичко изглеждаше, че снимката е правена някъде през двайсетте години. Бял дим. Приветствия. Един безизразен глас внезапно изпълни стаята. „В Рим е избран папа Пий Единадесети. Светът чества…“ — Гласът замря, заменен от този на Клайст.

— Когато дойде време да направите своя избор, ваше преосвещенство, не забравяйте малкото момиченце. Не забравяйте какво може да се случи на внучката на един кардинал. — Отново снимка на играещото дете, и пак черно.

Клайст превъртя лентата, за да е сигурен, че всичко е записано точно, после я изтегли от машината. Елементарно, но ефикасно. Изборите нямаше да са проблем. Трябваше да се мисли за следващите седмици. Колко права беше графинята. И все пак работата сега бе важна. Клайст провери надписа — „Мадрид“ — и пусна касетата в кутията й. После я сложи на една купчина от може би двайсетина подобни поставени от лявата му страна: Буенос Айрес, Сидни, Сейнт Луис — това бяха само част от надписите. Той протегна ръка вдясно и издърпа следващата — „Ню Йорк“; все още не бе направил записа на гласа — и я пъхна във видеомагнетофона. Трябваше да подготви около шейсет касети.

Предстоеше му дълга нощ.

От Колизея Пиърс тръгна обратно към площад „Венеция“ през широкото Корсо, покрай близнаците-църкви на площад „Дел Пополо“ и по моста към Ватикана. Минаването по моста „Реджина Маргарита“ малко му удължаваше пътя, но той винаги предпочиташе да минава през района край Тибър, покрай широките булеварди и дърветата, които толкова му напомняха Париж. Колкото повече обикваше Рим, толкова повече нещо му тежеше. Може би това чувство извираше от собственото му съзнание. Париж му се струваше малко по-лек.

Тази вечер обаче мислите му не бяха свързани с Париж. „Съвършена светлина“ — мислите му непрекъснато се връщаха към това. Августин споменаваше за някакъв сборник от слова на Иисус. Пиърс знаеше, че въпросната молитва не съществува самостоятелно, извън различните религиозни трактати от четвърти век. Беше чувал за различни сборници от онова време — повечето от тях неоргинални и фалшифицирани, но всички претендиращи за връзка със Спасителя и стремящи се да наложат един или друг клон от новопоявилата се тогава религиозна идея. Това, че четирите Евангелия бяха надделели, не омаловажаваше търсенето на истинските Христови слова. Много вярващи не разбираха — дори и сега — защо Евангелията предлагат само преразказ на Христовите слова, като всяко дава свое тълкувание, оцветено от историческите условия, пред които са били изправени самите автори. Пиърс също често си бе блъскал главата над този факт. Матей, Марк, Лука, Йоан, всеки зает с основната задача да оформи лика на Църквата и нейната догма, но всеки от тях доста отдалечен от произнесеното Слово, страхуващ се да не бъде изтълкуван погрешно. Даже и след дните, прекарани в Чикаго с Джон Джей, Пиърс вярваше, че ако човек прочете истинските поучения на Христос, ако се изправи лице в лице с тяхната простота, ще си изясни всичко, ще премахне всяко съмнение, всяка несигурност. Неговото истинско Писание. Сърцевината на вярата.

Нещо, което Петра никога не бе разбирала напълно.

Стигна до площад „Рисорджименто“ — в този натоварен час трамваите изплюваха и поглъщаха десетки пътници — и си позволи да се отдаде на фантазията си. Какво ли щеше да е, ако молитвата наистина бе свързана с тези Слова? Ако истинският Христос бе скрит някъде в нея? Освободени от структурата, която ги бе обгръщала през последните столетия, тези идеи биха могли да вдъхнат нов живот на вярата, която ставаше все по-статична, трудно подвижна, отдалечена. Биха могли да запалят истинска страст, основана на чистотата на Словото.

Хрумна му една много завладяваща мисъл, породена по-скоро от събитията през последните няколко часа, отколкото от нещо друго… Тази яснота и светлина бе нужна някому. И бе достатъчно важна, за да се отнеме един човешки живот. Преди двайсет минути той би направил всичко възможно, за да прогони мисълта за такава възможност; сега откриваше, че му е доста по-трудно. Можеше ли свитък като онзи да бъде заплаха — един-единствен глас, Христовото учение, най-после показано ясно и открито? Как щеше да се посрещне това? Не като отговор на благостта, а като шок за самия й корен. Щеше да смъкне одеждите на тълкуванията на Библията, натрупани върху притчите, върху словата на Блажените, цялата догма, която бе обрасла с безброй значения.