Йордан Радичков - Спомени за коне

„Ами, едва ли — клатеше глава горският, — ваш човек беше, аз на всичките ви познавам брадвите, това са все цигански брадви, вие фабрична брадва още не сте внасяли в селцето.“ „Брей, брей! — клатят глави нашите. — Виж ти, то наистина е така, сигурно голям зор е видял човекът, за да изпусне брадвата си, да не си гръмнал случайно в него, та за едно дърво да пребиеш човека!“ „Не може без зор!“ — обажда се Брайно градинарят. „В него не съм гръмнал — рече горският, — но на всеки случай съм сигурен, че куршумът още свири в ушите му.“ Чичо Гаврил ласкае горския. „Горски, ти такава яка примка си турил в гората, че човек да избяга от тебе требе да стане на възнесение господно!“

Горският премина през цялата котловина, за да го видят всички работещи в нивите, че е конфискувал някому брадвата. Тук се спре, там се спре, всички го разпитват едно-друго, обаче никой не обелва зъб да каже, че е видял човека как се катереше и как бягаше после по дъгата, та прехвърли цялата котловина и падна чак в пчелините, и още се лута там из треволяците, търсейки галоша си. Селцето си има свои малки тайни, тях властите никога няма да узнаят…

Дъгата над полето изтънява, разсейва се, става бледа, прозрачна, цветовете един по един чезнат, докато на края остане само синьото небе. Ще сметнеш, че се е появила само за да може човекът да избяга по нея от горския.

Слънцето клони на запад, надвесва се над берковските планини, като че ли някак гърбом застава към нас, обърнато с лице към земите отвъд венеца на сините планини.

Ние не можем да се качим толкова високо, та да погледнем отвъд планините. Но и тук има какво да се гледа, откъм селцето с дрънчене се задава черен локомобил с пречупен на две железен комин, теглен от три впряга биволи. Едно по едно покрай локомобила и отподире му се събират деца, ние с глухонямото също тръгваме през реката, следвани от кучето, да посрещнем черното гърмящо чудовище. Биволите ни гледат с бялото на очите, черни и те като локомобила, и някак естествено се свързват с него, та стават като една обща машина.

Пред моста другоселците ги спират да си починат, щото трябва да изтеглят тежката машина по леко нанагорнище, половината деца се струпват на моста, другата половина под моста: да гледат дали дървените греди ще издържат локомобила. Ние с глухонямото също нагазваме в реката и чакаме чудовището с биволите да се покачи на моста.

И ето, биволите се изгърбват, машината зад тях се разклаща, стривайки на прах чакъла изпод колелата си, покачва се върху моста и изведнъж мостът се разтърсва, почва да скимти, да скърца и пука, прах се посипва над реката, ситен пясък, глухо стенание. Дървените ребра се огъват, кучето, щом чу моста да скимти, подви опашка и се отмести встрани. Перилата заедно с покачените върху тях деца се тресат, тежко стъпват биволите, лениво се поклаща пречупеният железен комин, търкалят се бавно светлите шини на колелата, но мостът не пада, само пъшка, пука, разтърсен чак до основите си. Биволи и локомобил се изтеглят, за да продължат пътя си през полето, а децата още дълго време остават да се лутат върху моста или под него.

Кучето ни повежда към църковната нива, с глухонямото тръгваме подир него, момичето хвана калинка и я затвори в шепата си. Встрани от нас се вижда как локомобилът се изтегля през полето, колелетата му се закриват от кукурузите, биволите, и те почти наполовина са скрити, както и другоселците с плетените антерии.

Тромаво и тежко изглежда всичко, бавно и тържествено, почти епично, като че самото време се бе изтъркаляло тромаво по гърба на селцето, селцето бе се разтърсило, бе проскимтяло с всичките си кости и отново бе застанало мълчаливо загледано в люлеещата се между бреговете река.

Денят постепенно преваля, баирите сякаш малко са се раздалечили един от друг, берковските планини в дъното също се отдалечават.

Сивата крачеща чапла се засилва по реката, дълго подскача и размахва крилата си, докато набере скорост, повдига се от земята и почва да лети плавно над обраслите с гора речни брегове.

Привечер край Свети дух се изтърси църковното настоятелство, пак босо, обущата вързани за връзките, прехвърлени през рамо, за да се икономисват подметките им, с църковното настоятелство върви и един кон с рязани уши; поради това, че ушите му са отрязани, главата му изглежда почти змийска. Конят гледа диво, главата му е постоянно вирната, щом съзира Циновите коне, почва да цвили. Циновите коне изправят глави, оглеждат го и те процвилват. Цино събира с жена си окосената люцерна, товарят я в каруцата, ямурлукът от лулилата е махнат. Исайко люлее ревящото в люлката бебе. Коня води най-добрия ездач на селцето, прекупчик на всякаква стока, заподозреният от властите настоятел, че е във връзка с цигани-конекрадци. Животното е необяздено, буйно и диво, чичо Гаврил, баща ми, пък и цялото настоятелство твърдят, че няма да може да бъде обяздено, обаче стопанинът му Павлето си залага главата, че ще го обязди, и предлага да се тури бас — от една страна на баса залага главата си, а от другата страна иска настоятелството да заложи печени овчи глави, дето ги е купило от града: във всяка торба е увита по една печена овча глава. „Ти срещу една глава искаш един чувал глави да заложиме!“ „Да, ама къде е мойта глава — рече Павлето, — па къде са вашите овчи глави!“