Йордан Радичков - Спомени за коне

То лежи сега и изстива постепенно, снегът върху него става все по-бял и по-бял, почти спира да се топи…

Вече не се топи.

„Ние сме готови! — рече лекарката. — Можете да дадете бинта.“

Обърнах се и видях в стола същата запетайка с бяла превръзка на очите и странно отпуснато лице, спокойно, омекнало, стихнало, мечтателно и скръбно.

Взех детето на ръце, за да го изнеса от стаята, то ме попита: „Татко, ти ли си?“…

По-късно ме разпознаваше веднага сред другите хора, с жена ми дежуряхме денонощно в болницата, всъщност нямаше ни нощ, ни ден, а монотонна и равна смяна на светло и на тъмно.

Една сутрин поведох детето за ръка по дългия коридор за рентгеновия кабинет, трябваше да почакаме, детето клекна в коридора, като се подпря с гръб на стената. Бяхме само двамата с детето, клекнах до него, продължавах да държа ръката му. Медицинска сестра премина с кънтящи токове по коридора, момчето се ослушваше, наклонило на една страна глава към отдалечаващите се кънтящи стъпки на медицинската сестра. Тогава ме попита какво стана с коня. Убиха коня и го вдигнаха от улицата, дойдоха други коне с празна платформа, претовариха въглищата, мъже избутаха платформата, снегът заличи всички следи от произшествието. Убиха коня, но и на момчето казах, че са го изпрегнали, че са го вдигнали от улицата, че са се карали много на каруцаря, а той, горкият, никак не могъл да се оправдае, после тия, дето му се карали, се наловили за платформата и я избутали чак горе на билото, а конят вървял подир платформата и най-нехайно си махал с опашката.

Детето се усмихна под бялата превръзка.

Носех кесия с домати, попитах го иска ли, то рече: „Може!“ — и протегна ръката си напред. Кесията шумеше в ръцете ми, докато извадя домата, ръката на детето се насочи към шумящата кесия. „Червен ли е?“ — пита ме. „Червен е — казах му, — този е най-червеният.“ Изяде го, все така наклонило главата на една страна, лицето продължаваше да е стихнало и успокоено. Но колкото по-спокойно бе лицето на детето, толкова повече нещо ме стискаше за гърлото. В рентгеновия кабинет момчето ме попита червен ли е рентгенът, казах му, че е червен.

Лекарят махна превръзката, за да направи снимки, и тогава видях, че целите очи на детето са черни като изгаснали въглища — бяха станали черни от съсирената кръв. Черните очи ме гледаха разсеяно, едва ме съзираха. Лекарят тури отново превръзката, излязох с детето в коридора и този път то ме попита дали и коридорът е червен. „Почти — казах му, — обаче най-червен е рентгенът, там даже имаше и червена електрическа лампа. Съвсем червено е…“

„Ами да — рече момчето, — той е червен…“

Постоянно питаше: денем ли е, или нощем. Вали ли, студено ли е, това червено ли е? Изглежда, че смяташе всичко заобикалящо го за червено. Снегът продължаваше да вали, безизразен, равнодушен, пълен с безсмислица. Детето лежеше в леглото и не само лицето, но и ръцете му изглеждаха успокоени. Като го гледах нощем по време на будуването, си припомних моето нямо детство и се мъчех да отгатна сам за себе си кое е по-страшно — немотата или слепотата у човека. Покрай сина си тогава пожалих и немия откъс от своето детство, щото все си мисля, че не са ме пожалили достатъчно в ония години. И кучето Балкан опростих, и децата, дето искаха да им кажа ракитаци , и цялото селце опростих, и всичките му жители, защото кой повече, кой по-малко, а най-вече несъзнателно ми е нанесъл някаква обида.

Тъй ние, без да съзнаваме, обиждаме гръбльото, защото вместо в лицето го поглеждаме в гърбицата.

Ден из ден ставах все по-равнодушен към всички, не намразих хората, но и не ги обикнах, просто те се отдалечаваха, сякаш водовъртежи бяха се сгромолясали и бяха отнесли всички понтонни мостове към хората…

Един ден в къщи заварих милиция, милицията бе намерила сред снега в двора още една неексплодирала бомба, специалисти я взривили в камера, за да разберат силата на взрива и каква температура развива. Четири хиляди градуса била температурата, тази температура всъщност е разкъсала външната обвивка на очите, но слава богу, че детето е извън всякаква опасност и ще възвърне отново зрението си. А милицията сега е тук, за да проведе своя разпит и да издири виновниците. Не знам защо, но присъствието на милицията не ме засяга, може би трябва да попитат в отсрещния апартамент, живеем в една сграда, те също знаят толкова, колкото и аз зная. Касаело се обаче за виновниците, трябва да се потърси възмездие, мигар може ние, възрастните, пълнолетни хора, да се веселим, като с веселието си създаваме угроза за децата и за цялото подрастващо поколение! Така е, съгласявам се с милицията, нещастието просто цяла нощ е дремело в снежната преспа на двора, за да посрещне децата с шарените сурвачки: „Сурва, сурва година, до година и до амина“, повече от това не мога да кажа, защото не знам нито кой се е веселил, нито каква е силата на взрива, нито каква е силата на възмездието. От всичко ме впечатлява само обстоятелството, че неизбухналият експлозив е бил взривен в камера.