Йордан Радичков - Спомени за коне

Милицията неохотно напуска жилището ми, за да влезе в жилището на съседите.

А съседите само това и чакат, да им дойде милиция в жилището и да седнат да й обясняват до най-тънки подробности като как е станало всичко. Пръв почва мъжът, още на вратата, как бил слязъл в мазето да нацепи под-палки с брадвата, как бил замахнал с брадвата и т.н., и т.н.

Възмездие ли?!

Седмица по-късно прибрахме момчето в къщи, то вече ни виждаше, виждаше белия сняг навън, виждаше преобърнатите или осакатени от експлозията снежни човеци в двора или виждаше как някой кон тегли тежко натоварена платформа с въглища по улицата и ме питаше: „Нали не щяха да запрягат вече коня?…“ То не знае за падналия кон по нанагорнището и вярва, че конят продължава да живее, то още не знае, че на мястото на падналите коне впрягат нови, защото в тоя живот ремъците трябва да бъдат винаги опънати, ако искаме товарът да се търкаля върху колелетата. Съсирената кръв не искаше да си отива бързо, тя стоеше под клепачите като сажди и тези сажди дни наред ни напомняха за нелепицата.

Но човек много скоро попада във водовъртежа на своите делнични грижи, едно по едно възстановява разпокъсаните понтони към заобикалящия го свят, децата тръгват по своите детски игри, ето ги, качват се на велосипед вече, подир велосипеда идват летните кънки, подир тях сколуфите край ушите почват да се издължават, гъст мъх набъбва под носа и един ден най-неочаквано, след като е минало време, в Съюза на писателите ще срещна полупозната жена. „Пазите ли момчето?“ — пита ме жената и тогава изведнъж се спирам на стълбите, гласът ме връща в лекарския кабинет на ИСУЛ, пръстите усещат осезаемо меката материя на усукан бинт. „Доктор Баналиева, вие ли сте, извинете, тук това стълбище е малко здрачно, не можах да ви позная в първия момент, по каква работа тук, мога ли оа ви помогна с нещо?“ „Благодаря — каза жената, — вече свърших.“

Тя била идвала в Съюза на писателите относно снемането на посмъртната маска на писателя Чудомир.

Това исках да разкажа на читателя, като отидох малко напред, а сега ще побързам да се върна пак назад, в полето при църковната нива Свети дух, защото идва дъжд и трябва да се подслоним на сушина: бебетата под шаячни лулила , възрастните под дърветата, добитъкът под дъжда.

Тихо преваля, шепнешком, дъждът бъбреше в шумата на дърветата, из царевиците, през градините, отшумя, сякаш бос човек беше изтичал на пръсти край нас, изми спареното лице на летния следобед, мъчеше се да заличи следите от гибелта на момчето; смеси се човешка и небесна сълза, показа се слънце, котловината заискри златна и сребърна, натежала от топла роса, ярка, многоцветна дъга се изви — тя започваше от голямата бука в Керкезката гора, издигаше се над гората, над селцето с турските и християнските гробища, над синкавите лози, спускаше се полегато и опипваше къде да стъпи: в лозята ли, в оброчищата ли, или в пчелините. Светът под дъгата се смали, стана толкова дребен, че можеше да се побере в една шепа.

И когато дъгата най-ярко пулсираше, като че бе жива, откъм Керкезката гора изтрещя изстрел, чуха се виковете на горския. Дъгата трепна наранена от изстрела и тогава ние всички видяхме как от гората се издигна човек, взе да се катери по дъгата, в едната си ръка носеше брадва. Той изтърва брадвата, тя светна в небето като знамение и падна в Керкезката гора. Човекът ни напред, ни назад, да се върне за брадвата, не можеше, защото от гората се чуваха виковете на горския, затуй той продължава да се катери по дъгата, стигна билото й чак в средата на небето, затича по него, както другоселецът с циганските очи беше минал чевръсто по моста, спусна се по нанадолнището и се изпързаля право в пчелините при оброчищата. Един галош бе паднал от крака му, та се хлъзгаше малко по-бавно, настигна си стопанина и падна и той в пчелините, но малко по-настрани, сред висок треволяк и коприва. Човечецът взе да се лута и да си търси галоша, а от Керкезката гора се показа горският, с пушката, с униформената зелена капа и с брадвата на селянина.

„Гледай ти, сиромах човек, крилат ангел! — почнаха да говорят нашите. — Кога се види натясно в гората и горският гръмне подире му, като няма накъде, по дъгата ще се изкачи, ама пак ще се измъкне от властите! Жалко само за брадвата!“

Горският свиреше с уста, крачеше през росата и като минаваше покрай работещите из нивите, викаше: „А да ги видя сега контрабандистите, дали пак ще бастисват Царската гора!“ Чичо Гаврил го пита кой е бил в гората, какво е правил там, избягал ли е, да не е някой другоселец, наш човек едва ли ще посегне да сече държавно дърво.