Йордан Радичков - Спомени за коне

Децата стоят като каменни на каменното стълбище, нещо ме раздвижва, вземам момчето на ръце, гъстият дим от хора се тълпи подире ми, издалеко дочувам, че децата, като играели в снега на двора, видели как от едно място сред снега нещо дими и изпуска искри и като го наближили, димящото и искрящото експлодира насреща им с ослепителна светлина, обгаря ги, ще помислиш в първия миг, че е атомен взрив. В новогодишната нощ някакви веселяци са правели илюминации със стари охладители от моторите на реактивни самолети. Температурата, която се развива при тази експлозия, е толкова много висока, че разкъсва и свлича външната ципа от очите на човека. Кои други са гледали към експлозията? Нашето момче само било обърнато с лице към нея, другите деца били гърбом. „Виждаш ли?“ — сещам се да попитам момчето и гледам как очите му през очилата се зачервяват и се пълнят с вода. „Виждам, виждам!“ — казва момчето, ужас се таи в дъното на пълните с вода очи. „А виждаш ли ей там на улицата нещо?“ — питам го и соча към улицата, защото не съм сигурен дали детето вижда. „Виждам — казва детето, — това е кон, кара въглища… А, конят падна!“

Конят наистина падна.

Тук улицата е стръмна, човекът подпираше тежката платформа на гумени колела и биеше коня с камшика, платформата се подхлъзна назад, конят застана ребром, в следващия миг предната колоос тъй се изви, че платформата се наклони застрашително и падна върху краката на коня. Конят се свлече като подкосен под платформата, чу се хрущене от чупене на кост, глухо процвилване и викът на коняра: „Ей! Ееееей!“…

Вратата на ИСУЛ ни посрещна с метален вой, детето се обърна назад да погледне през рамото ми какво става с коня и после по стълбите ме питаше какво ще стане с коня, ще се изправи ли, дали не са счупили крака му, защо нещо изпука, защо конят проплака, защо човекът рече: „Ей!“, защо е натоварена толкова много каруцата, нали ще го изпрегнат сега коня и няма повече да го впрягат? „Няма, няма!“ — отговарям механически, търся от врата на врата, само сестри и лаборантки намирам из кабинетите, после жена в бяла престилка ми обяснява нещо за дежурния лекар и че ей сега ще позвънят на дежурния лекар, той е в къщи, винаги го викат по телефона.

Снегът навън продължава да се усуква и разсуква и да се стеле равно и монотонно, същински другоселец във ветровитата и нанагорна улица. През неговата завеса се вижда на улицата падналият кон, неколцина минувачи, от дъното на улицата се задава кола, спира при падналия кон, от колата излиза човек с чанта.

Вратата на лекарския кабинет се отваря, строга жена влиза в кабинета, тя е боса, по къси чорапи, жена, вдигната внезапно от топлото жилище, не е имала време да се обуе. Дежурната лекарка веднага започна да изтегля със спринцовка кръв от вените на детето и да я инжектира в очите му. Детето седи свито и смалено в своя стол колкото една запетайка. Стана ми изведнъж страшно и безнадеждно, очите почервеняха, нямаше на какво да се опра, белият кабинет се разлюля под краката ми. Може би съм щял да припадна.

Лекарката, без да ме поглежда, ми каза много строго да взема бързо онзи бинт, да го разсуча и да го навия на руло, защото ще й трябва. „По-бързо — говореше тя, — моля ви се, не се туткайте, нали не боли — питаше малкият. — Ето още малко, и свършваме, юнак си ти, герой, късмет слава богу!“, а на мен заповядваше: „Идете до прозореца, там е по-светло, и пипайте бързо, защото ние с юнака почти свършваме. Само че внимавайте де, вие го усуквате, не го навивате!“

„Да, да“ — казах машинално и почнах да разсуквам бинта. „Недейте се обръща към нас — заповяда ми лекарката, — тука ние си имаме една малка тайна. Нали си имаме тайна?“ — попита тя момчето. То нищо не отговори, изглежда, е поклатило само глава.

За известно време те замълчаха.

Мачках бинта в ръцете си и гледах навън през прозореца как снегът продължава да се усуква равно и монотонно, как заспиваше падналата платформа е каменни въглища, хората, струпани край платформата, онзи човек с чантата, клекнал край коня. Видях, че рови в чантата и изважда от нея голяма спринцовка. Гореща пот ме избива, независимо от всичко случило се разумът съвсем хладно започва да съпоставя факти, вдига първо лекарката от нейното жилище, за да я накара да бърза през снега, после един ветеринар вдига от жилището, за да помогне на падналия кон, после разумът студенокръвно, като жаба, обработва, смесва, отделя и съпоставя двата факта — момчето и коня. Очите на момчето са станали алени, без да се обръщам назад го виждам как седи свито като запетайка, отпред през снега виждам как конят повдига глава, държи я неудобно нагоре и изведнъж я отпуска. Купчината хора един по един се разпръскват, край преобърнатата платформа и край неподвижно падналия кон стои само каруцарят. Зная, че счупена конска кост не зараства и че в такива случаи пострадалото животно трябва да бъде убито.