Йордан Радичков - Спомени за коне

Нито едно природно, бедствие, читателю, не прави човека така безпомощен, както го прави смъртта или угрозата от смърт, или трагичната безпомощност на децата. Ще си позволя да отида малко напред, тъй като и спомените ме тласкат напред и макар че е знойно лято, ще се помъча да вместя зимна виелица посред лятото.

Ако половината от живота си живях на село, то другата половина живея в града, но трябва да кажа, че макар и заобиколен от сиви жилищни сгради, наричани в града жилищни блокове (точно блокове са, читателю, те не са нито къщи, нито караулни помещения или митници, както би казал чичо Гаврил, а именно блокове ), та макар и да живея сред тия блокове, понякога, по каприз на въображението, вмествам между тях било църковната нива на Свети дух, било Циновото лозе, синкаво от разтвора, ще разхвърлям между тях вълча ябълка, замислен кон, геранило, клекнало куче, малко птици ще пусна да хвъркат, някоя и друга сврака стърчи на покрива, циганско петле или щъркел се разхожда из двора посред найлоново пране, дори в къщи ще си позволя понякога да вместя пчелояд между цветята на прозореца или сърдит бръмбар, обърнат по гръб върху килима, или пък пъдпъдък, дето шуми с пера и се обажда недоволно: „Мър-мъру!“

Знам, че това са трохи от минали времена, празни коруби, сенки и прочие, избледнели и почти лишени от миризми, защото миришещите на сажди градове убиват всякакви миризми, тъй както и всяка книга и всичко написано не са в състояние да обгърнат и да съхранят в себе си живия живот, а по-скоро го изпепеляват, защото те са като комините над огнищата — свидетели на огъня, негова тяга и направление, — но когато магията на огъня изчезне, в комините остава да свири само студена тяга и се носи дъх на пушек и сажди; това е предназначено за душата на читателя. Една написана история може да изтръгне сълза от читателя, но тя по никой начин не може да стопли ръцете му, ако те са премръзнали. Макар и да борави с телесни, т.е. видими неща, книжнината не изпълнява телесни задачи, тя не докосва тялото ни, а се стреми да докосне духа. Пък и не само книжнината, ами и човек, когато се съсредоточи в заобикалящия го материален свят, се мъчи да се докосне до неговия дух, т.е. до същността му.

Архитектурата, макар и невзрачна, е проява на човешкото въображение, сама по себе си тя е мистична, неразгадаема, чужда, защото е лишена от природа, и затуй, като тъгувам, понякога произволно смесвам в нея природа, пчелин, горски мравуняк, змийска риза, промъкваща се на пръсти река, гола жена, къпеща се в реката, замислена чапла или просто големи селски кокили, които се разхождат било групово, било на двойки или пък съвсем поединично, завеяни някак, самотни и нелепи сред бетонния градски декор.

Слава богу, че ако природата отсъствува от градовете ни, то ние все още не сме в състояние да се барикадиране срещу сезоните. Сива мъгла или есенен дъжд, летен гръм или градушка, меко запролетяване или зима все още са гости на градовете ни и в дворовете, и в градините зиме най-спокойно изникват бели снежни човеци и като ги открием първия ден още с първия сняг, ние изведнъж се подсещаме и откриваме, че в града все още живеят деца.

Снежни човеци, деца, сурвачки… Нова година е, живея в София, имам син, голям колкото и аз съм бил голям, когато седях свит сред вълчата ябълка в църковната нива и на един хвърлей място от брода, край мене клечаха глухонямото и кучето, а в края на нивата се чуваше как чичо Гаврил вика: „Амин! Амин!“… Момчето играе на двора заедно с другите момчета, викове се носят, децата се бият с шарени сурвачки, търкалят големи снежни валяци, издигат ги един върху друг и правят с тях снежни човеци. На всеки снежен човек в пояса забиват по една пъстра сурвачка. Сняг се сипе спокойно, равно, монотонно, усуква се край прозорците, както другоселецът с циганските очи от Старопатица се усукваше и разсукваше, отдалечавайки се от църковната нива на път за селцето.

И изведнъж сред смеха на децата, идващ откъм монотонната снежна завеса, се чува експлозия, писъци, звън на счупено стъкло, трясъци на врати, човешки викове, плач, бързи стъпки по стълбите, учестено дишане, викове, отново плач, бъркотия, в бъркотията отварям вратата, деца стоят пред вратата, сред тях и синът ми, педя човек, с две големи уши, с очила и скършена на две сурвачка. Червени петна пламтят върху лицето му, иззад рамото му се показва още едно момче, и то с червени петна по лицето. Възрастни хора се струпват, незабележимо някак, като гъст дим нахлуват по стълбите, говорят за взрив, говорят за очите, говорят за бърза медицинска помощ.