Йордан Радичков - Спомени за коне

Младенчо се задава през лозето с ритлата на рамо, мъжете я вземат от него, спускат я в кладенеца и ритлата се оказва къса. Изтеглят я отново нагоре, кучето пак започва да се мята във водата и да вие, чичо Гаврил тогава се сеща, че е най-добре да вържат една торба за наставените ремъци, да спуснат торбата и кучето ще скочи в нея. Цино даде торбата си, вързаха я за ремъците, градинарят се наведе над кладенеца и започна да я спуска надолу, като обясняваше на кучето как да влезе в торбата и да се свие на дъното й, да не би като го издърпват нагоре да се преобърне торбата, то да се изтърси и да се пребие в камъните. Кучето, щом видя, че торбата го наближава, взе да скимти радостно, разтвори голямата си паст и захапа дъното на торбата. „Пусни, пусни!“ — почна да вика градинарят, но тук се намеси чичо Гаврил, взе ремъка от ръцете на градинаря и с думите: „Тегли!“, започна да изтегля кучето нагоре. То се държеше мълчаливо със зъби за торбата, висеше и се люлееше в кладенеца, тежки капки вода се оцеждаха от него и се разбиваха с трясък на дъното. Бе като в цирк, мъжете до един останаха изненадани, че кучето само със зъби може да се задържи за торбата.

Изтеглиха го от кладенеца, кучето се отърси, огледа всички около себе си, проскимтя и клекна на задните си нозе. Мъжете насядаха край кладенеца, кучето пристъпи напред и завря муцуната си под мишницата на градинаря. „Гледай го ти, протосингела — говореше чичо Гаврил, — излезе по-умно от нас, никой не се сети, че със зъби може да се хване и да бъде извадено от кладенеца!“

Отдавна бях престанал да изпитвам неприязън към Балкан и дори се улавях, както казах по-преди, че започваме да се сприятеляваме отново с кучето, макар че понякога тайно го замерях с камък, удрях го с дърво или го ритах в подвитите слабини. То не ми се сърдеше за ударите, отскачаше няколко крачки встрани, клякаше и ме гледаше в очите. Очите му бяха меланхолични и придаваха тъжен израз на цялото му лице. Но щом с глухонямото хуквахме подир някое водно конче или хвърковат зелен скакалец, то веднага се оживяваше, размахваше си опашката и с големи скокове се включваше в гонитбата. Тук, в Циновото лозе, ми дожаля за Балкан, като го гледах как трепере и като гледах как от единия му хълбок подгизва кръв и оцветява козината по корема — наранило се бе при падането в кладенеца. Мъжете си разказват колко изобретателно може да бъде едно куче, когато се види натясно или когато погледне смъртта в очите. Баща ми разказваше за едно старо наше куче — то вече не е между живите — как веднъж при появата на бясно куче в селцето влиза вътре в къщи и се зарива до шията в пепелта на огнището, за да се скрие от бясното куче. Цяла сутрин го търсихме, баща ми сметна, че то може би е удавено от бясното куче, когато майка ми разрови огнището, за да стъкне огъня, и то се изтъркули със скимтене от пепелта. Тъй много се бе заровило вътре, че само очите му се виждаха в огнището.

„Опасна работа!“ — рече чичо Гаврил, градинарят въздъхна: „Късмет имал Балкан!“, а чичо Гаврил допълни: „Протосингел бе! Вие да сте видели някъде протосингел без късмет! Че той протосингелът за това е протосингел, ако се случи да падне някъде в дупка, късмета му да го извади от дупката! Да ставаме, щото слънцето си се търкаля! До обяд бавно, след обяд още по-бавно, но се търкаля!“

Първи тръгнахме с глухонямото, заедно с нас тръгна и кучето, почнахме да тичаме по склона, подире ни и кучето почна да тича, настигна ни, изпревари ни, размахало весело опашката си, като го гледа човек, ще рече, че никога не е падало в кладенец. Подире ни идеха мъжете, върнахме се отново всички на нивата.

Край нивата стоеше непознат човек с тънки черни мустачки, сам той тънък и черен като циганин, въртеше на всички страни лъскавите си очи, говореше с жените. Чичо Гаврил го подпита откъде е, какво по нашите места насам, човекът каза, че е другоселец, от торлашкото селце Старопатица, попаднал из нашия край и решил да потърси еди-кой си, защото някога заедно с него работели в железопътната чета, но колоос на вагонетка паднала върху крака му, та останал куц и минал в пенсия, макар че му било рано да минава в пенсия, тъкмо му били сега годините за работа. Другоселецът от Старопатица говореше за железничаря от църковното настоятелство, нашите му казаха, че той е в настоятелството и че настоятелството отишло с мисия относно довършването на църквата в митрополията, и че до вечерта ще се върне, тъй щото другоселецът може да потърси жената на църковния настоятел, тя е под селото в градините, скубе гръсти, а ако не скубе гръсти, да я потърси в последната къща откъм Петльова чука, пред къщата има купа сено, ще я познае по купата сено. Невестата на църковния настоятел е също другоселка, гостоприемна невеста, спретната, тя, щом разбере, че с настоятеля са били заедно в железопътната чета и че и той е четник, по никой начин няма да го пусне, ами ще му сложи софра и ще го задължи да чака настоятеля да се върне от мисията.