Йордан Радичков - Спомени за коне

Но няма да умрем, защото никой жив не може да приеме нелепицата, че е смъртен.

Иначе за какво сме се пръкнали на тая земя, ако не остане някъде белег, малка черта, знак, име — като Деделия например — или поне една едва забележима точица от нашия живот!

Но къде да бъде турена тая точица или тоя знак и кой да го разчете и като го разчита един ден, ще му стигне ли въображението да разкрие в оставения знак (тъй, както във всеки знак на момичето и в половин жест дори долавям чертата или част от образа на жив човек от селцето) невежия ни спор и съревнование с природата, ще ли може той да разкрие — бъдещият човек — всичките тия воденици, казанджийници, плетачна машина, щъркелови гнезда, вампири и водни таласъми, духова музика, машината за мелене на месо, сложната училищна машина с халка и с метално топче, нас би ли ни видял там, всичките 473 жители, всеки един от нас стиснал под мишницата си 473 свята на познания и на невежество, би ли усетил той маята, с която е замесено тестото с всичките й четиристотин седемдесет и три фермента, и ще има ли той острото обоняние във всеки един от тия ферменти да различи още по толкова оттенъци, съхранявали се и пренасяни заедно със семето ни повече от хиляда години, и ще знае ли той, ще се подсети ли, че ако се наложи, както се изразяваше чичо Гаврил, ние семето си и зиме ще го сеем в снежните преспи, вълчи сугреби ще хвърляме с ноктите си и няма да се дадем да пропадне семето, та дори ако потрябва само вълча ябълка да береме от него?…

Всичко това при условие обаче, че сме смъртни и че ще трябва да оставяме някъде тайни знаци от себе си за разчитане един ден от всемогъщия и всезнаещ бъдещ човек. Но ние сме живи все още, макар и хора от миналото, а на кой жив му би минала мисълта, че е смъртен, па макар той и да е от миналото! Ако такава мисъл мине внезапно през нас и ни завладее, то светът внезапно, неочаквано за самия себе си и изведнъж би омекнал от доброта, би станал нелепо хармоничен и съзвучен с неподвижния материален свят.

В този материален свят няма въображение, синкавият венец на Берковските планини, обграждащи от запад селцето, е строен без въображение от страна на природата, но той е създаден да провокира, да мами и движи нашето въображение, и небесните гръмотевици също, и дишащите, пъшкащи и безспирно надуващи въздушни мехури блата и тресавища са творени без въображение и са турени край нас, за да мамят и да развихрят въображението ни назад в дълбоките кладенци на непонятното, на мистичното, на страха; както и синкавият студ зиме — той изпълзяваше привечер от Керкезката гора като влечуго — или юлските наводнения, помитащи в мътната си стихия нивиците и зеленчуковите градини, Този материален свят е без въображение, той е изпълнен с диви стихии, а в стихията няма милост. Няма ли милост, и въображение няма, състрадание, чувство за справедливост, страх от възмездие и прочие — всичко това е плод на въображението.

Тогава за какво на човека му е дадено въображението, какво е искала да направи природата или с какво е искала да отличи човека единствен от всичко останало, като го дари с непосилния товар на неговото въображение? Ако е само за да страда, да се смее и да изработи в себе си сетивност да възприема прекрасното, то много е висока цената, отредена ни за заплащане!

Дали изобщо ще може бъдещият всемогъщ човек — се питам понякога, — разчитайки оставения от нас знак, да познае колко тъжни и меланхолични са били вината на селцето, какви празници в календара сме почитали и какви не, действително ли сме били християни от източноправославно вероизповедание (приобщени административно към Врачанска област, а верски отцепени към Видинската епархия, чиято митрополия единствена по онова време имаше правото да търгува с дъски за ковчези, защото нямаше достатъчно манастири на територията си да я издържат, а Врачанската митрополия имаше богати манастири, затова й бе запретено да търгува със споменатите дъски), или сме били още езичници. И ще ли ни забележи бъдещият човек и нас двамата с глухонямото — то, вглъбено в своя театър, а моя милост, зяпнал от изненада, неразбиращ, но покорен от немия театър на нямото?…

Нас това никак не ни интересуваше, защото всяко дете само по себе си представлява целият свят, зад гърба си чува гласовете или мотиките на своите родители, без да се обръща назад, ги вижда като на длан, вижда цялата църковна нива, усуканата от жегата шума на царевицата, спарената от жега вълча ябълка, зелените уши на лъвовата трева, зад тях трепти мараня и сред маранята трепти родното селце, което всеки от нас вижда като на длан, без да поглежда към него, защото всеки от нас го носи вътре в себе си заедно с всичките му жители, с улиците, със стенните календари, с добитъка и кучетата, със сватбите, погребенията, коледите и т.н., и т.н.