Йордан Радичков: Спомени за коне

Тъй, преминавайки през опустялото свинско пладнище, през пъпчивите жаби и поповите лъжички, ние отивахме в ливадите да търсим из високата трева зелена дървесна жаба. Зелената дървесна жаба се крие предимно в гъстия листак на дърветата, но понякога я намирахме и в тревата. Тази жаба е дребна колкото скакалец, зелена е, с бледожълт корем, пред дъжд пее много хубаво. Те бяха слаби, тънки, източени, само кожа и кости, тъй че и без някой да ти е казвал, ти сам не би помислил, че някоя от тях може да е омагьосана принцеса, царски син или прочие. От ливадите пътят ни отвеждаше на кладенчето Батеа, там край кладенчето ни чакаха ситни жабчета със сиви гърбове и яркожълти кореми. Мукалци се казваха тия жабчета, те не квакат, ами мучат из камъша: „Муу… мууу…“, вечер човек може да ги сметне за чухалчета, тъй меко, приглушено скръбно е тяхното повикване Ако хванеш мукалец и го пернеш леко по едната буза, то той веднага вдига предната си лапа и докосва пернатото място, все едно че ти козирува. В камъша край Батеа с глухонямото хващахме мукалци, нареждахме ги при кладенчето и ги карахме всички да ни козируват. Независимо от това дали е обърнат по гръб или по корем, мукалецът козирува и стои неподвижно като парализиран.

Това трае до идването на по-големите деца. Щом те се появят, веднага разритват козируващите жабчета, обръщат капите си с козирките назад и застават на четири крака около кладенчето да пият вода. Гняв забелязвам тогава в очите на глухонямото, някъде вътре в него нещо започва да клокочи гърлено и заплашва да изригне, но клокоченето секва внезапно, сякаш удавено в нещо. Глухонямото ме дръпва за ръка, повежда ме към реката, там ние отново започваме да търсиме под камъните, за да намерим някоя огромна, кореместа, пъпчива и опулена жаба, момичето я хваща храбро през хълбоците и ме повежда решително назад към Батеа. То нагазва право сред насядалите момчета, с козирки, обърнати назад към тила, избира си някое от тях и го удря най-неочаквано с жабата по учуденото лице. В същия миг жабата попикава момчето и по лицето му порастват брадавици. Много момчета от моето село са с брадавици, и то е все от нашите жаби. Момчетата този миг скачаха гневни и още по-гневно са заканваха на глухонямото, но не помня някой да е вдигнал ръка над него.

В уморената жега добитъкът се надигаше от пладнищата, овцете понасяха песенните си звънци, кравите с протягане излизаха от сенките, пастирите се пръскаха, откъм църковната нива почваше да се чува как мотиките на нашите се удрят в римския камънак или как жените бухат боб с дървените бухалки. Влакът-чайник с пъшкане се задаваше от равнината, тътрейки три-четири вагончета отподире си. Ако се обадеше да ни поздрави със свирката си, мокрите от водата биволи спираха да пасат, загледани в черния пъшкащ бивол. По гърбовете им се разхождаха свраки, клъвваха тук и там по нещо, давайки си вид, че вършат някаква работа. Те повече яздеха биволите, отколкото да работят нещо по гърбовете им и се въртяха на всички страни, подвиквайки си една на друга. Гребести папуняци се разхождаха между биволите и разпръснаха около себе си кучешка миризма.

Оставахме сами с глухонямото и ако то не се залавяше да нанизва на връв вълча ябълка и да прави гердани от нея, се залавяше да ми разказва най-различни истории. За историите си подбираше колоритен персонаж, податлив на имитация, тъй че с няколко само жеста на ръцете или с една само гримаса да може да очертае образа на героя или на героинята, а ако те не са достатъчно колоритни или нямат нищо забележително в себе си — просто безлични хора, — търсеше нещо край тях, за да им тури някакъв допълнителен белег и посредством мимиката и жестовете да ги направи по-зрими; тъй глухонямото до безличния човек туряше бременната му жена с ей такъв корем, чак до носа, а еди-коя си история се е случила с мустакатия, с нагоре завитите мустаци, пияницата, известен с прозвището Мустакерата.

Глухонямото можеше да възпроизведе всичко — сватба, скандал, куц човек, човек мижав с едното око, гръбльо, пушач с лула и втори пушач с цигара, чиновник с чанта, чакълджия, пчелар, кантонер, бакалин с велосипед и другия бакалин в селцето, без велосипед, кльощав и хитър, но с дебела и грозна жена с брадавица, много потна, толкова потна, че цялата дими пара; казанджия, войник, ситно фризирана мома, луничава като свраче яйце — образ подир образ, човек подир човек, глухонямото строеше в уморения от жегата ден цял театър, маршируваше, наподобяваше бодлива крава, въртеше леко педалите на първия в селцето велосипед, стъпваше високомерно с чанта под мишница, куцаше или пъчеше детските си гърди напред, ситнеше бързо като хлебарка, бършейки непрекъснато носа си с престилчицата (имахме такава съседка, все бърза и все си бърше носа с престилката), козируваше, щом темата й се докоснеше до войници или стражари, препускаше на кон, падаше от дърво и изправяйки се, се изкривяваше веднага в кръста, после внезапно се спираше и без да прекъсва екзалтацията си, ме поглеждаше с бляскави, пълни с радост и въодушевление очи, навеждаше се и най-неочаквано ме чукваше по носа.