Йордан Радичков - Спомени за коне

Истина е, че Младенчо се грижеше много за старото си, загиващо лозе, прекопаваше го, режеше го, връзваше го с рафия, пръскаше го, по гроздобер събираше малко сухоежбина от него, туряше в сухоежбината сух цвят от дива лоза за миризма на виното и малко зърна от бъз за боя. Щом пийнеше, се натъжаваше, спомняше си за своите измрели родители, за измрелите роднини на приятелите си, опитваше виното със зелена паница и кой какво минеше по улицата, го викаше да опита виното му и със сълзи на очи му припомняше колко добър човек бе еди-кой си, дето умря, бог да го прости, отсипваше от зелената паница на земята за бог да прости, отриваше сълзата от бузата си и подаваше паницата на човека да опита виното му. Мек човек беше Младенчо, милостив човек, като буболечка пъплеше из баира, натоварен с тежката пръскачка с разтвор, боядисваше със синьо шумата на меката лоза, подсвиркваше си и макар че лозето му едва береше душа и гинеше, той не го изоставяше, а кога сам, кога придружен от жена си, чоплеше из редовете от ранна пролет чак до гроздобер. Щом гроздето почваше да се шари, обграждаше лозето си с панделки и плашила, конски черепи набучваше по коловете, ковеше тенекиени плашила с перки да дрънчат, когато духне вятър, и по тоя начин бранеше лозето си от птици.

И за какво вършеше всичко това човекът! Вършеше го, за да може в късна есен, когато бяла слана започне да пада, да може да наточи една зелена паница с вино, да изпие виното, да си спомни за измрелите роднини и да пророни сълза за тях. Не познавам друг човек, който с толкова голям труд, усърдие и постоянство да отглежда свойта сълза.

Децата, водени от момчето, ударено с жабата по лицето, хлътнаха в Керкезката гора по посока на голямата бука, гората, майка-закрилница, ги прибра в пазвите си и ги скри от очите. Свраки и сойки се вдигнаха от гората, бележейки пътя на момчетата.

Едва момчетата се бяха скрили в гората, Цино завика от своето лозе: „Удави се! Удави се!“ „Кой се удави?“ — питаше го Младенчо, подтичвайки с пръскачката на гърба си. Цино викаше: „Кучето се удави в кладенеца!“, баща ми и чичо Гаврил като ехо отвърнаха, че кучето се е удавило в кладенеца, и жените с още по-слабо ехо повториха новината. Градинарят извика горе от крушата, от Циновото лозе и от църковната нива му отговориха мъжки гласове, че кучето му е паднало в кладенеца при лозето.

Брайно тутакси падна от крушата право в своя странен зеленчук, баща ми и чичо Гаврил оставиха мотиките, бегом тръгнаха с градинаря, ние с глухонямото тръгнахме подире им, криво-ляво с ръце обясних какво се е случило, глухонямото почна да се кръсти.

Кога стигнахме при лозето, четиримата мъже стоеха наведени при колибата от лозини. Там бе изкопан и бе иззидан кладенецът на Цино, за да вади вода от него за пръскане и да не качва вода на баира от реката. Кучето, като играело из къпините, паднало в кладенеца, Цино не бил видял кога и как е паднало, само чул по едно време, че някъде изпод земята вие и скимти куче. Пита той Младенчо дали не чува някъде да вие куче, Младенчо му казва, изглежда, че вие, ама сякаш вие изпод земята, а то къде куче може да влезе под земята и оттам да вие. „А е страшно — говореше Цино — да пръскаш лозето си и да слушаш как изпод лозето ти вие куче!“ Чак кога отива при кладенеца да вземе вода за нов разтвор, вижда, че в кладенеца вътре е паднало кучето на Брайно и вие отчаяно.

Приближихме се ние с глухонямото през къпините, надникнахме в кладенеца и долу на дъното гледаме кучето, заловено с предните си лапи за камъните как скимти и гледа право нагоре към хората. Очите му станали бели от ужас. Всички викат: „Спокойно, Балкан, ей сега, Балкан!… Балкан!… Балкан!… Дръж се, не мърдай!“ Но Балкан се изпуска от каменните издатини, камъкът долу е зеленясял, хлъзгав, почва да се мята във водата, изчезва в мрака на кладенеца, каменната бездна под нас се изпълва с отчаян лай, докато кучето отново се закрепи с лапи на някоя издатина и стихне.

Тъй като кладенецът е широк, никой от мъжете не, може да слезе долу, в по-тесните кладенци мъжете слизат, разкрачени широко, боси, закрепят се в празнините между сухата зидария. Тук не може да се слезе, трябва да се намери стълба или въже. „Ритла, сенарска ритла!“ — сеща се Младенчо и слиза бързо по склона долу в ниското. Там е разпрегната Циновата каруца, стъкмена със сенар ски ритли. През това време другите успокояват кучето, кучето млъква, загледано в хората.

Но хората се отделят настрана, сядат край колибата и започват да пушат, чакайки Младенчо да дойде с ритлата. С глухонямото оставаме край кладенеца, гледаме се с кучето, нито то може нещо да ни каже, нито ние можем нещо да му кажем. Ако не ми бе отнело говора, можех да му говоря ласкави думи и да го успокоявам, но сега мълча, клекнал на ръба на кладенеца, и гледам изпълнените с ужас и молба кучешки очи. Градинарят навърза един за друг ремъците на мъжете, сваля ремъците и от пръскачките-машини, готви се да върже с тях кучето, когато слезе на дъното на кладенеца.