Йордан Радичков: Спомени за коне

„Що не ми казахте по-рано — рипна се изплашен куцият четник, — това е Мустафата! Глей го ти Мустафата къде се появи! А щеше уж да седи на кантона!“ „Циганин ли е?“ — попита чичо Гаврил, куцият работник от железопътната чета каза, че не бил циганин, Славейко Георгиев се казвал, ама понеже боята му такава, всички му викали Мустафа.

Щом куцият работник от железопътната чета се рипна изплашено, горският също стана, нарами карабината и описвайки широка дъга, се изкачи отново по билото, за да види няма ли пак някой контрабандист да се появи привечер в гората. Слънцето залязваше на запад зад планините, отиваше да освети други царства, дълги сенки легнаха в полето, добитък и хора на тумби, на тумби вървяха към селцето, щъркелите, и те тръгнаха да се прибират, полето постепенно взе да запустява. Брайно запретна крачоли и нагази сред своя зеленчук да го полива. Из полето само Павлето продължаваше да се мярка през нивите и градините, бродираше полето на зиг-заг, подвикваше весело, впит в безухия кон, неизвестно откъде, как и по какви пътища попаднал в ръцете му.

„Тя се видя — рече главният готвач на сватбата на сръбския крал, — че тоя кон ще изяде овчите ни глави!“

Тъй този летен ден избледня по залез слънце и кога и ние си тръгнахме заедно с църковното настоятелство, водени от сляпата петромаксова лампа, подире ни, надничайки из сенките на дърветата край реката, иззад храстите и смълчаната Керкезка гора, се появи стокракият летен здрач и нагази безшумно в полето. В острите миризми на ливади и на дива билка се смесиха миризмите на студена пепел от пътя, на пушек от комини, на торища, замириса на домове. Отвъд селцето се появи бакърено зарево, трептящо и подвижно, там горяха варниците при варовиковите кариери.

До разсъмване това зарево щеше да трепти, будно и спокойно, застанало на стража, вторачено в заобикалящия го нощен здрач. Щом видяха тъмнината, жабите веднага изпълзяха от леговищата си и почнаха да надават високи викове.

Подир жабите от леговищата си наизлязоха духовете, водните таласъми, вампирите, самодивите — цялото суеверие на всички 473 жители; и сред тях бяхме и ние с глухонямото, тайни знаци, точици, небесни трохи или дявол знае що. Звездното небе ни похлупва, осеяно също тъй с тайни знаци, трептящи точици, небесни трохи, или дявол знае що. Някоя небесна троха се отронва, оставя светла чертичка подир себе си. Чертичке, чертичке!… — викам си на ума на чертичката.

Глухонямото стиска ръката ми, води ме за ръка, зад нас тупат в прахта босите нозе на майките ни, още по-назад тупат босите нозе на бащите ни и на църковното настоятелство, мъжка кашлица се счува зад гърбовете ни, приглушени гърлени гласове, селцето все повече и повече се приближава, разтваря уличките си, вратниците на дворовете, светлите врати на къщите, през отворените врати припламват огньове в огнищата, мирише на дом и на сън. Глухонямото пуска ръката ми, казва ми нещо със знаци в тъмнината, половината знаци остават неразгадани, щото не ги виждам в тъмното. Може би ми казва лека нощ?

Лека нощ!…

Денят, макар и дълъг, не е стигнал на жителите на селцето да привършат всичките си работи. Затуй селцето се врязва в тъмнината, за да отземе от нея още малко време, да изчерпа летния ден до дъно и сетне уморено да падне чак на дъното на съня, охранявано единствено от кучетата и от кукуригането на селските петли — неговите верни нощни тръбачи. Тези черни отломки, откъртени от нощта, ще си позволя тук само да хроникирам: струпвам ги на едно място, читателю, защото и събитията следваха едно през друго, струпани на купчина в пълен безпорядък.

Безпорядъкът започна от куция работник от железопътната чета.

Той не можа да намери в къщи Мустафата с циганските очи, нито пък повторната си жена можа да намери. Вратата беше отворена, огънят в огнището изтлеял, край огнището човекът намери турена софра с мезета и пиене. Върху софрата клечеше котка като вещица и го гледаше с жълтите си очи. Куцащият човек излезе разтревожен от къщи, отиде при църковното настоятелство — настоятелството бе разчупило печените овчи глави в къщата на постоянния опекунин на малолетните сираци в селцето, похапваше си от тях и пиеше вино, според както се беше обзаложило с Павлето относно обяздването на коня. Заедно с него пиеше вино и Младенчо и се подготвяше за тъжните си спомени и за сълзата, която по-късно щеше да се търкулне по бузата му. Горският едва беше пристигнал, туриха го на лично място, прибраха пушката му настрани, да не би случайно да изгърми и да убие човек, петролен фенер висеше на пирон и осветяваше мъжете.