Йордан Радичков: Спомени за коне

Заедно с горския надойде много нощна пеперуда, почна да се върти около фенера и да се блъска в стъклото му.

Като оглозгаха костите и се понапиха, Младенчо почна да си припомня измрелите роднини и пророни сълза за тях, куцащият железопътен работник отиде в къщи да потърси пак Мустафата от Старопатица и като вървеше опипом през градината, чу откъм ямата да се обажда малаче. Той възви към ямата и на дъното на ямата освен малачето видя и жена си, и Мустафата. Донесе фенер от къщи, освети дъното на ямата, седна на ръба, запали си цигара, без да бърза, и докато пушеше заслушан с едно ухо в песните на настоятелството, с другото ухо слушаше какво се бе случило.

А то ето какво се бе случило:

Когато Мустафа се обажда на жената на стария четник, тя веднага го приема в къщата, туря софра, слага гостенина на софрата и по никой начин не го пуска да си замине, без да дочака мъжа й да се върне от мисията до митрополията. Щом се стъмнило, гостенинът попитал къде е онуй място и невестата му казала, че онуй място е в края на градината, той тръгнал през градината, но нали тъмно, нищо не се вижда, както си вървял, изведнъж пропада право надолу, като в бездна, извиква и се блъска в дъното на ямата. Там той заварва падналото кой знае кога малаче, малачето било със строшен крак. Да извика невестата на помощ, срам го било, да мълчи, също не иде. По едно време Мустафата дочува, че самата невеста подвиква от прага на къщата, той помълчал, помълчал и се обадил от ямата. Невестата веднага се удря по бедрата, взема въже и отива да хвърли въжето на гостенина, да го изтегли от ямата, ала Мустафа тъй силно дръпва въжето, че невестата заедно с него полита и пада право долу върху Мустафата.

Куцащият човек пуши и пита: „Не викахте ли никого от съседите?“ „Ами как ще викаме — казва невестата, — ако почнем да викаме от ямата и дойдат съседи, какво ще си помислят, че сме правили долу в ямата! Ами че те най-лошото ще си помислят!“ Мустафата, и той казва, че не идело никак да викат, щото, като видиш мъж и жена в яма, какво може да си помислиш?…

„И аз същото го помислих в първия момент“ — въздъхва куцащият човек, става и отива да донесе стълба.

Мустафата и невестата се изкачват по стълбата, на дъното остава само малачето с пребития крак. „Ако е така, както казваш — говори куцащият човек на Мустафата, — то ти си, значи, искрен. Но да знам, че си си искрен, ти ще останеш у нас, докато изядеме малачето: ще го заколиме и ще го изядеме! А ако не си искрен, няма да останеш и няма да ядеме малачето!“ „Как няма да съм искрен!“ — възразява Мустафата, усуквайки и разсуквайки се подир куцащия работник от железопътната чета…

(И остана Мустафата, заклаха на другия ден малачето, цяла седмица ядоха и пиха с настоятеля, а кога оглозгаха и последните кости и Мустафата си замина за торлашкото селце Старопатица, съмнение почна да гложде настоятеля, че не ще да е случайно това падане в ямата. Но това е вече друга тема или други железници, нашият влак няма какво да прави там.)

Настоятелят заведе Мустафата при църковното настоятелство, там всичко беше оглозгано. Младенчо търкаляше голямата си сълза по бузата и въздишаше в ушите на постоянния опекунин на малолетните сираци в селцето: „Еееех, помниш ли…“ Всички си бяха порядъчно пийнали, в средата седеше горският със зелената си униформа, той продължаваше да разказва как треснал с пушката в Керкезката гора и контрабандистът така се бил изплашил, че тутакси изпуснал брадвата и издимял през гората подобно на вятър.

Някои почукваха с оглозганите кости и искаха още мезе, Павлето влизаше и излизаше в отворената врата, ту нахлупил влашкото си бомбе над очите, ту го тикнал назад върху тила си. И като влезе веднъж с бомбето, позабави се и се показа гологлав, с димящ и цвъртящ тиган в едната ръка. „Ето мезе!“ — рече той и остави тиганя. И всички се пресегнаха да си вземат от мезето, в мътната светлина на фенера не се виждаше какво е точно, на лук имаше вкус, на чушка и на нещо жилаво и твърдо, месо ли бе, жила ли, кой го знае, но се дъвчеше.

Не бе ни месо, ни жила, ами бомбето на Павлето. Като го наклъцка ситно със сатъра, той го изпържи в тиганя, тури и лук, няколко чушки и го поднесе за мезе. Може да се стори странно на читателя, но бомбето беше изядено и двадесет години по-късно, като се връщах към старите времена, съживих отново бомбето и мотиви от неговия живот ми послужиха за написването на една новела, озаглавена „Бомбето“… Докато дояждаха бомбето и слушаха разказа на горския, мъжете му обърнаха внимание, че в същия този миг може би някой контрабандист бъхта с брадвата си в царската гора.