Никола Радев - Седем ключа на вода

Едва след три дни, когато прецапахме половината Жълто море, времето почна да пада. „Фран“ се насочи към Япония. Радио Токио постоянно съобщаваше за движението на тайфуна. Около Нагазаки евакуираха населението. Досега бяха загинали сто и осемдесет души.

От Жълто море бавно навлизахме във фиордите на Нампо. Сред зелените гористи хълмове тук-там се мярваше къщичка и нивица до нея. На някои от островите — фарчета, бели като чайки.

Хвърлихме котва в залива. В насрещната гора като пеперуди бяха накацали едри бели птици.

Странни бяха тези птици върху дърветата. Имаше нещо неестествено в красотата им, като че ли всички до една мътеха.

В следващите дни открих смисъла на тяхното поведение: към пет часа следобед започваше отливът. Той беше силен, корабите се извъртаха и опъваха котвените вериги, водата край бордовете им свиреше. Водата се дръпваше, брега сякаш тръгваше кьм нас и тогава птиците-мародери излитаха от гората, кацаха на оголената земя и обираха рибата, която се биеше в плитчините, a после се връщаха на дърветата и тъпо гледаха тинестото дъно на залива. Със силни махове те едва задържаха охранените си тела…

Рейда Сингапур. След час ще отплаваме. Наоколо — вечното селище от кораби, насреща — панорамата на небостъргачите. Ноември, горещина, тропически задух.

По вътрешната стълба към мостика се чуват тежки стъпки и докато проточвам врат да видя кой е, в радиостанцията влиза палубният боцман Янко. Той сяда на въртящия се стол, иска бланка за радиограма, химикалка, за да я попълни.

Преди два дни боцманът получи писмо от жена си. Жена му се оплаква: и двамата ме слушат, а големият (седемнадесетгодишен) не ще да учи, вечер закъснява, шинелът му вони на цигари.

Боцманът е прочел това писмо десет пъти, сега от десет хиляди километра слага своята родителска резолюция по въпроса: „Сине, внимавай, като се върна, ще си сменим шапките. Баща ти.“

Боцманът не уточнява кой от синовете, те си знаят.

След половин час той отново нахлува в радиостанцията, иска си радиограмата, за да допълни нещо. И допълва: „Булка, изолирай чешмата на лозето. Янко.“

За кой ли път си представяш връщането — корабът савно навлиза въз Варненския залив, търси удобно място, за да хвърли котва. Насреща се белее жилищният комплекс „Чайка“, а отляво — Пантеонът, морската градина, пристанището.

Свободните от маневра са вече на палубата — спретнати, с освежени от бръснача лица, възбудени от нетърпението пред срещата с близките. Изчезнала е досадата от принудителното все пак съжителство — нали преди десет месеца един екппажен списък ни е събрал на този кораб?…

Строг е само капитанът. Той оглежда дистанцията до другите кораби, избира мястото, където ще застанем, а на теб ти се струва, че нарочно се тутка. По УКВ-то дежурният от оперативна вече е казал своето дежурно: „Добре дошли в родни води!“ Уж е дежурно, но и в неговия глас има радост — знае той какво е връщане от далечно плаване! Я заради сърце, я заради язва е слязъл от корабите…

След час пли два, зависи от времето, на борда ще се качи контролата. Ще дойде след нея и рейдовата лодка. Тя ще вземе щастливците, които първи ще стъпят на брега, ще докара и жените на тези, които остават на кораба.

Ще дойде жена ти, ще се качите в каютата и отначало няма да знаете какво да си кажете. Защото между вас са десетте месеца на рейса. Ти ще станеш, ще отвориш хладилника, ще извадиш бутилка уиски, ще сложиш две чаши на масичката, ще налееш, мълчаливо ще пиете. Ще усещаш леко замайване от алкохола и ще ти е хубаво от щастливото откритие, че жена ти е същата, каквато си я оставил на тръгване…

Ти няма да й кажеш за самотата, която те е изпепелявала, за преживените бури, за ядовете, когато се е случвало да наказваш заслужено или незаслужено, за взаимното лазене по нервите, въпреки че това е вече забравено… Корабът е изпълнявал важна държавна задача — за десет месеца е превозил до различни пристанища над тридесет хиляди тона товар и е донесъл на родината стотици хиляди валутни лева … Ти няма да й кажеш с какво настървение сте пресичали настръхналия Индийски океан, защото в Кейптаун ви е чакала корабната поща. Мнозина от кораба са получили още във Виетнам радиограми, че им пращат писма до Южно-африканската република. Какво носят тези закъснели вести? Те ти съобщават, че докато те е нямало, в къщи са ставали всякакви работи — на внучето поникнали зъбчета, каналният превключвател на телевизора пак изгорял; Мичето срещу нас отново си сменила гарнитурата в хола; Иванов от първия етаж направи инфаркт, но прескочи трапа; братовчедите пак ще ходят на екскурзия до Унгария и ГДР; запазила съм два буркана лозови листа, като си дойдеш, ще ти направя сарми; детето се роди три и сто, одрало ти е кожата; голямата дъщеря получи двойка по логика; на малкия му извадихме сливиците, а вчера докараха сто килограма нафта; дъщерята ще се жени, купи за зетя обувки с високи токове и дебели подметки номер четиридесет и три; децата се затъжиха за тебе, хайде, връщай се най-после, обичам те, обичам те…