Никола Радев - Седем ключа на вода

В Ханой спяхме в хотел „Мир“ — стаите му бяха огромни. Сред тях — легло, обвито в гъста мрежа. По радиото бюлетините съобщаваха — народноосво-бодителната армия настъпва към Сайгон.

От Виетнам са ми останали спомени за жълтозелени риби с бели кореми, които се надуват: риби „зебри“; малки акули, които ловяхме, а перките им режеха ръцете ни; бели биволи из оризищата; пазарът Бон Марше в Ханой; хилядите деца, които викаха възторжено: „Лимцо, лимцо!“, т.е. „Руснако, руснако!“; старици с черни зъби, дъвчещи черна дъвка: син ирис в тясно око — спомен от французите; жабешки панирани бутчета, които навсякъде ни сервираха; джонките и преварената заради холерата вода, която пиехме със стисната уста, хлебните дървета…

След две години отново дойдох в Хайфон, този път с кораб „Христо Ботев“. Беше септември, голям бавен катер ни събираше от корабите на рейда. Качихме се на него, седнахме под тентите. Пътувахме два часа по реката, на края се показа Хайфон. На кея разтоварваше кубинският кораб „Гинза“, който бях виждал преди това в Сантяго.

Тръгнахме из града. Войната най-после бе свършила, улиците се пълнеха с велосипедисти, които излизаха от заводите. Пред корабната агенция малка като ученичка виетнамка падна от колелото — от багажника детенцето и се търкулна в канавката. Тя го грабна, опипа му ръчичките и крачката за счупено, сложи го зад седалката и пак тръгна. Тук-там се бяха появили цветни блузки.

Вечерта катерът отново пое по реката. В тъмнината се мяркаха силуети на джонки със спуснати платна. Загледах луната — беше като гнойна пъпка, обградена от жълточервен пръстен. Капитанът забеляза накъде гледам, каза тихо:

— Източно от Филипините се е зародил тайфун.

От Хайфон се отправихме за Нампо, северозападна Корея. Тайфунът се движеше срещу нас, скоростта на вятъра в центъра му достигна до сто и четиридесет мили в час. Токио излъчи бюлетин:

„5. 09. 1976. Предупреждение за тайфун! Тропически щорм 7617, «Фран», 994 милибара в 12.01 норд и 145.05 ист, южно от Гуам се движи на запад-северозапад с двадесет и пет възла.“

През нощта прекосихме залива Бакбо, навлязохме в пролива Хайнан. Сред островите на архипелага Хайнан тао бе подозрително тихо. Но тайфунът напредваше, вече бе на осемстотин мили от нас.

Когато излязохме от архипелага, вълните отведнъж се надигнаха, времето натежа, корбът сякаш се движеше сред облак лепкава пара.

Сутринта вятърът се усили, заблъска ни едра океанска вълна. През следващото денонощие тайфунът ни приближи с четиристотин мили. Около кораба играеха огромни стада делфини. Излязох на крилото на мостика, вятърът ме удари в лицето, политнах, но успях да се хвана за планцира. Налетяха първите тежки удари на вълните…

От следобедната прогноза разбрахме, че „Фран“ с завил надясно — движи се в посока чист север.

Вечерта Дилов прие сигнала за бедствие — американският кораб „Президент Грант“, заседнал в акваторията на тайвантското пристанище Килунг, потъваше. Над Филипините се завъртя втори тайфун. Кръстиха го „Джорджия“. След няколко часа още един — все още нямаше име…

Седях в радиостанцията. Дилов отвори филистрина, блъсна вятър — сред аромата на кафе и цигари, се усети дъх на море и буря. Реших да сваря още кафе — държах котлона в ръка, за да не падне джезвето. Погледнах часовника си: два и половина след полунощ — в България вечерта току-що започваше…

Прибрах се в каютата си, без да паля лампата. Луната беше ярка, океанът — движещи се слюдени скали. По върховете на хълмовете — сребърен варак, в падините им — гробовна тъмнина.

Огромна вълна залюля кораба. Папките от бюрото излетяха на пода, от полицата изпадаха книгите, от шкафа — магнетофонните ролки. В спалнята заключените врати на гардероба се отвориха с трясък, чекмеджетата се изстреляха в стената, хладилникът зейна и оттам се изсипаха бутилки с газирана вода, кока кола, сокове и кутии с бира … Тъкмо щях да изругая, в коридора се чу трошене на стъклария и псувня и аз млъкнах. Върнах се в радиостанцията, Дилов бе приел нова радиограма — този път от Шанхай Радио.

„До всички кораби. Югославският кораб «Дурмитор» съобщава: човек зад борда на позиция…“

От Шанхай към посоченото място тръгна военен кораб. Свързахме се с него, казахме, че сме на осемдесет мили от мястото на произшествието. Военният кораб отговори: „Моля, следете!“ Тези две думи прозвучаха като шепот между далечни роднини, събрани на погребение.

С всяка минута съпротивлението се усилваше — главният механик Милчо Михайлов свали оборотите на деветдесет.