Никола Радев - Седем ключа на вода

Аз съм тих човек, но тогава ме обзе ярост. Сега се мъча да убедя себе си, че да не ги завра под масата, ме е възпрял единствено страхът да не оскандаля длъжността, която заемах на кораба. Дори си преставям заглавие във вестник: „Български комисар напада западни немци!“ Но винаги, когато си спомня този случай, се чувствувам гузен, озлобявам се и ако това ми се случи сега, струва ми се, че бих ги бил бавно и жестоко, дори бих се вслушвал дали дишат и ако дишат, пак бих бил.… Така, както само звярът може да убива звяр…

Винаги, когато излизах или влизах в пристанището, насреща ми се втурваше млад, сух и черен като бъзово зърно индиец. Той се втурваше с виковете:

— Русо, русо! Май френд русо! Държеше в ръката си две малки птичета с перушина като миша козина. Те все се пощеха. Индиецът предлагаше смяна: да взема птичетата, да му дам чадъра си. Отказвах. Уж от приличие, а всъщност от неумението да създам някому радост. По лицето на индиеца полазваше тръпка на огорчение, но той не губеше надежда — както всеки, мачкан от живота… Последния ден, два часа преди да отплаваме, слязох от кораба. На портала индиеца го нямаше. Стана ми криво, постоях малко и когато си тръгнах, дочух виковете му. Той тичаше към мене. Спря запъхтян, аз тикнах чадъра в ръцете му. И докато подтичвах към пасажерския кей Балард, където бе вързан нашият кораб, усещах се глупав и раздвоен, но заслушан в ефирното щастие, което ни възмездява за всяко сторено добро…

На гаратата на приемната ми застава радистът и по очите му разбирам, че радиограмата, която държи в ръката си, не е на хубаво. Гледаме се втренчено и докато се надигам от стола, той казва припряно:

— Не е за вас, не е за вас! За Кутьо е!

Той оставя бланката на бюрото ми и си тръгва — с други думи, оправяй се по-нататък.

— Кажи му да дойде — извиквам подир него. Поглеждам радиограмата, буквите наедряват пред очите ми: „Майка ти почина…“

Прибирам бланката в чекмеджето, ставам, спирам до филистрина. Навън е тиха вечер, на траверс свети пясъчният малайски бряг…

Преди седем месеца напуснахме България и ето, за трети път през рейса ми се случва да поднасям скръбна вест. Какво ще му кажа, когато след малко човекът застане насреща ми?…

Влиза Кутьо, сяда на стола пред бюрото—едър, кръглолик, четиридесетгодишен. Аз се връщам на мястото си и без да го гледам, проговарям с чужд глас:

— Николай, знаеш ли…

Вадя бланката и я слагам пред него. И уж се залисвам с някакви книжа в чекмеджето, а чувам скърцането на стола под него, дъха му чувам и няма къде да избягам…

Човекът стои пред мене безпаметен, навярно нещо в него изстива, навярно усеща пустота и сред тая пустота се надига живата майка, която той не е виждал от една година, надига се синовната вина за неговото отсъствие…

Далече там, сред братовия апартамент в Нови пазар, върху разтегателната кухненска маса е поставен ковчег, а в ковчега лежи родната майка … Какво ще кажеш на този човек, когато стои насреща ти?…

В полунощ го намерих па кърмата — седеше върху въжетата. Понечих да се върна, но той ме усети, стана и се прибра в каютата си, заключи се.

Той лежа през целия ден и през следващата нощ, свит върху койката, а на другата сутрин облече работните си дрехи и излезе на работа.

Наблюдавах го дни наред и все ми се струваше, че той не повярва докрай на радиограмата. Големият удар ще дойде, когато се върнем, когато види очите на близките си, а след тях — неслегналия се още гроб…

От филистрина на корабната радиостанция се вижда как на хоризонта тъмнее остров Цейлон, поръбен от белия гайтан на прибоя. Кулата на фара на нос Дондра Хид проблесва като бивна на слон. Радистът Дилов вика от сутринта Варна Радио — до телеграфния му ключ са натрупани тесте служебни и лични радиограми, които трябва да предаде. Дилов е сдържан и акуратен човек, зад външното му спокойствие се крие болезнено чувствителна душа. Той вика Варна на всички радиоканали. Отговарят му, че слабо го чуват, а от един час и въобще не отговарят. Там, на автомашината, постоянно се върти лента, в ефира се излъчва едно и също: „Аз съм Варна Радио, слушам на шестнадесети канал.“

Държа в ръката си манго, беля зелената жилава кожа. Под нея се показва жълтото лепкаво месо на плода, устата ми се налива със слюнка, предусещам сладкотръпчивия му вкус.

Някога във военния флот съм карал школа за радисти, все още долавям някои сигнали. Дилов чука с ключа: „Ти си говедо.“ Оттатък радистът веднага отговаря: „Не обиждай, записах те на магнетофона!“