Никола Радев - Седем ключа на вода

Една сутрин, като зяпах някаква витрина за грамофонни плочи, до мен спряха две момичета. Бяха хубави малайчета, от „бранша“, с поразмазан грим и с нощни рокли-макси, без гръб. Не ми трябваше много време, за да разбера, че нощта е минала без клиенти, а ако са имали шансове, те вече са пропуснати. Момичето, което беше до мен, се загледа във витрината, срещнахме очи. То се наведе напред, деколтето на роклята се отвори, за да види „шаранът“ какво има вътре, за да се увери, че стоката е отлична. Всичко беше ясно — и на мен, и на нея — въдицата е хвърлена, остава аз да налапам кукичката … Е, добре, казах си, цяла буца банкноти имам в джоба си, ще ида с момичето, но какво ще си говорим след това, щом ни е събрала най-елементарната случайност… И за такава любов се иска настроение все пак любовта, каквато и да е, е ангажимент…

Отминах нататък, но през целия ден бях неспокоен и напрегнат — нали и аз бях изпуснал своя шанс…

Вечерта се заседях в барчето „Сумис“. Барчето, беше истинско барче, на касата седеше собственичката — все още млада и хубава, със златно колие на тънката шия и с гръд, непривично едра за малайките. Тя седеше зад касата с достойнство, но усмивката, която не слизаше от устните и, бе усмивка от рекламен календар…

Вдясно от нея пийнала англичанка се лигавеше с един китаец. От напрегнатото щастие на разговора челото на китаеца блестеше от пот и мас. Той поднасяше цигарата към устата си със замах, рязко издухваше дима и въобще се държеше глупаво, както се държат повечето мъже в присъствието на хубава жена…

Англичанката демонстрираше независимост, разменяше реплики и с други мъже, а това не се нравеше на китаеца и за да компенсира, той си поръчваше скоч-уиски, плащаше щедро, пиеше жадно, без да мисли за последствията. На края се изхлузи от стола и вирна краката…

Влязоха шведски моряци, едри и тежки като унгарски коне, във вълмата от коси и бради се червенееха носовете им. Те ме поздравиха и седнаха на съседната маса, поръчаха си по три бири на човек и за секунда пресушиха халбите…

Изведнъж се ободрих от поздрава им, допих своята бира и си поръчах още. Самочувствието ми взе да се възвръща, но по мислите си усетих, че ставам зъл. Животът е жесток, мислех си, и след четири-пет години по хубавото лице на англичанката ще се появят бръчици, противна гуша ще набъбне под брадичката, а по стройните нозе ще плъзне мрежата на разширени вени… Отпих от новата бира, великодушието в мен се събуди, изпитах жажда за по-сериозен алкохол. Англичанката е глезла, казах си, но е глезла с масленозелена рокля и златни лунички по гърба. Тя е хубава, а на теб ти е време да се качиш на ферибота и да се прибереш на кораба, който ти е вече дом от половин година и с който развяваш самотата си по широкия свят…

Англичанката си намери друга компания, а китаецът се опита да надживее загубата, с велико презрение към присъствуващите хвърли угарката си на пода и тръгна от маса на маса. Не намерил никъде съчувствие и утеха, той се сби с един малаец, оня му разкърви набързо носа, китаецът падна под масата и заспа. Тоя спеше непробудно и когато го извлякоха, и когато го сурнаха по тротоара… Дожаля ми за него, сродяваше ни чувството на неуспелите и непроумелите колко пагубно нещо е жената…

След три месеца, когато се върнахме на Пенанг, пак се отбих в барчето „Сумис“. Този път седнах на столчето на китаеца, точно срещу собственичката.

Тя все така се усмихваше като от календар, но за моя изненада на мокрия бюфет работеше англичанката. Беше в същата рокля с масленозеления цвят на очите й. Докато ми наливаше бирата, я попитах как тъй е кандисала, а тя каза, че лятото е свършило и трябва да изкара пари за път, тъй като след седмица започвали лекциите й в университета…

Все ми се струваше, че в заведението ще влезе оня китаец, ще седне до мене и двамата ще си сръбнем едно хубаво, проумели цената на измамното щастие, което даряват жените… Но китаецът не идваше, а на мен не ми се щеше да падам от столчето, не ми се щеше да търся след това съчувствие, а вместо съчувствие, някой пъргав като котка малаец да ми разкървави носа…

Идех от път, бях уморен от корабни проблеми и носталгия, търсех малка забрава, но забрава нямаше, а на кораба ставаха други неща: докерите, които товареха каучука, стачкуваха и трябваше да чакаме.

Когато се надигнах да си ходя, по радиото предаваха: „Филипинският остров Манданао е залят от цунами — човешките жертви наброяват няколко хиляди…“