Никола Радев - Седем ключа на вода

Преди близо две години седях притеснен в същия този ресторант, чаках да наближи назначеният ми час в частната китайска клиника, където спешно щяха да ме оперират. Но докато чаках, изведнъж движението долу спря, с бясна скорост и бесен рев на сирените прелитаха полицейски коли, а във въздуха се появиха четири въртолета. Градът бе блокиран от полицията, защото, както се казва, държавната банка бе обрана по пладне…

На връщане от клиниката, някъде към петдесетия километър, се чуха гърмежи и докато колата спре, видях как пред нас по асфалта пропълзяха балончета, те се пукаха и ставаха на прах — това бяха куршуми, които се забиваха в асфалта. Колата на заден ход се сурна в каучуковата гора, а отгоре продължаваха да стрелят. Ние се измъкнахме като лалугери от колата, допълзях до едно дърво, прикрих се… По шосето прибягаха няколко души с автомати в ръце, а напред зачестиха гърмежите и след секунда мощен взрив разтърси земята…

После разбрахме, че някакви екстремистки групи взривили строителната японска техника, с която разширяваха магистралата.

Когато сражението свърши, се надигнах, възвърнах смелостта си, макар все още да усещах ударите на сърцето си в гърлото. Погледнах ризата си с цвят каки — беше червена … Усетих как коленете ми наслабват, дори потърсих с поглед по-удобно местенце, за да припадна; после съзрях пръстта — беше червена!… Така разбрах, че не съм ранен. И този път съдбата ме отмина и пощади … Сега знам, че щастието на човека в края на краищата не остава безнаказано. Иначе в моряшкия вестник „Маяк“ щеше да се появи очерк за мен, в които баладично ще бъде пресъздадено героичното ми поведение в малайската джунгла, а сега, останал жив, трябва да се мъча над белия лист и сам да доказвам колко стабилно съм се държал в далечната каучукова гора между Куала Лумпур и Кланг…

Докато обядвахме на тавана на „Федерал“, над половината град заваля проливен тропически дъжд и надзирателите заприбираха затворниците по килиите. Майкъл Маренда се радваше на старанието ми да се храня с клечки, гледаше ме с оранжевите си очи; после в миг трепна и се загледа надолу — сред „колелото“ бе останал един дребен затворник, ръкомахаше нещо, но приближиха двама полицаи, единият рязко замахна с палката и затворникът се свлече в краката на другия полицай. Двамата го хванаха за раменете и го завлякоха към тъмния вход…

Когато се върнахме в Кланг, бе късна вечер. Качихме се на борда и в това време на рейда пламна корабът „Малаен Рая“. Той трябваше да отплава сутринта с голяма група мюсюлмани, които отиваха на поклонение в Мека. Но Мека им се размина, корабът гореше като факла, аллах отвърна очи от тях и през окуляра на бинокъла аз виждах как мюсюлманите като бълхи скачат във водата и водата наоколо ври като в казан от преизподнята. Надойдоха влекачи и катери да спасяват давещите се. Сутринта видяхме, че надстройката е изгоряла цялата — стърчеше само коминът и едната спасителна лодка. През целия ден над кораба се виеше черен дим, привечер отново избухнаха силни пламъци. Пет минути по-късно пламъците секнаха — корабът умря.

Танкерът „Певек“ с родно пристанище Находка, чакаше на котва в реката Кау нам трьо, недалече от Хайфон. Танкерът беше пълен с бензин. Откъм брега отекна канонада на въздушен бой, санитарната част на танкера бе вдигната по тревога. Точно в осем часа и една минута над кораба прелетя „Фантом“, хвърли две бомби, които избухнаха близо до борда. Когато започна да вие сирената, камериерката Галина Камнева грабва санитарната чанта и хуква да заеме бойното си място. В това време пилотът от самолета натисва спусъка на картечницата, Галина пада … Същия ден във военния госпитал й ампутираха крака. Ранени бяха още пет души, по една случайност танкерът не се взриви.

Седяхме след време на борда на „Певек“, разговаряхме с капитана му Александър Устинников. В Хайфон обстановката бе тежка, на рейда чакаха много кораби. Само нашият кораб „Васил Друмев“ престоя на котва шестдесет и четири дни.

Веднъж с капитан Младенов успяхме да слезем на брега. В пристанището между краката ни прибягваха огромни плъхове. До портала чакаше черна волга, тръгнахме за Ханой.

От прозорчето на колата се виждаха разрушените от бомби сгради, колата се изниза от града и навлезе в полето. По пътя се разминавахме с велосипедисти в зелена униформа, около пътя — бананови храсти, оризища, глинени къщурки и край тях — бункери с тъмни и тесни бруствери. Железният мост над Червената река, строен от самия Айфел, бе разрушен за трети път.