Никола Радев - Седем ключа на вода

Наколните жилища в заливчето бяха същите, каквито ги помнех отпреди две години. При отлив водата се дръпваше под тях и малките шарени лодчици и пироги кротко лягаха в кафявата миризлива тиня — като кози, вързани за коловете. Дребни малайчета бягаха по дървените люлеещи се платформи — под дългите черни коси личицата им се губеха. Вятърът духаше откъм морето — гласовете им не се чуваха.

Зад дървените къщурки започваше непроходима джунгла — от нея вееше тъмна влага и безпокойство…

Дори катерът, който ни отвеждаше от рейда до пристанището на Кланг, бе същият. Отдалече на пристанищното казино се набиваше рекламата на цигарите „Бенсън“: „Мъж, който уважава себе си, пуши «Бенсън».“ Разгеле, точно такива пушехме. Затова надписът ни изпълни с увереност и самочувствие — нали като уважава себе си, човек заставя и другите да го уважават…

В Порт Кланг идвах за втори път и след петнадесет минути се ориентирах. До входа на морската гара, срещу магазинчетата за сувенири, в сянката на трансформатора, бе вързана маймунка. Тя беше слабичка, със светлокафяви очи и златисти мигли, подвити в края. Маймунката ми каза нещо, когато я приближих и помилвах, но аз не я разбрах, а тя настояваше на нещо свое… Тогава се върнах до будката, купих пакетче фъстъци, дадох й ги. Тя взе пакетчето, разкъса го внимателно и почна да си вади фъстъчени зърна, ловко да ги бели и подхвърля към устата си. Дъвчеше ги с наслаждение, като ми отправяше благодарни погледи.

През следващите дни, когато слизах на брега, макар и в различно време, маймунката ме забелязваше отдалече, почваше да скача и да ми се радва — ще ми се да вярвам, че не е било само заради фъстъците, които редовно купувах … Аз седях встрани от нея, запалвах си пура от черен рангунски тютюн. От пурата в устата ми приятно горчеше, а аз все не можех да си спомня поне един човек, който да ме е посрещал по-възторжено от тази маймунка…

Пътят за Кула Лумпур минаваше през китайско гробище и покрай двореца на местния султан. В парка на двореца десетина индуси в бяло подстригваха и приглаждаха тревата. Тази трева подстригват всеки ден от 1894 година насам.

Когато отминахме Кланг, вляво се зареди каучукова гора. По стволовете на дърветата бяха изрязани канали. От тях, в консервни банки, окачени по дърветата, капеше каучуково мляко. Вдясно из сенчестите палмови плантации се мяркаха шарени крави с огромни дунапренови вимета. Асфалтовият път се виеше пред мерцедеса като ранен смок. Хълмовете насреща се диплеха — върху тях се напластяваха всичките тонове на синьото, синьото се сгъстяваше към хоризонта ставаше черно.

Зад волана седеше Майкъл Маренда, индус, служител в корабната агенция. Преди да навлезем в Куала Лумпур, той реши да ни изненада и зави наляво, за да ни отведе до най-интересния пещерен будистки храм. Бях идвал преди години тук, но премълчах и слязох от колата, погледнах към двеста шестдесет и седемте стъпала в скалата и веднага се отказах да се изкачвам по тях. Запилях се да търся сянка из парка, а наблизо важничеха няколко пауна. Наоколо шареха малайки с малки крачета и ниски задничета, с бели якички и малки устица. Те лижеха фруктов сладолед в жълти вафлени фунийки и аз се заозъртах да видя къде го продават… Насреща се зададе стройна европейка със светъл кок и тъкмо помислих, че щастието ми се усмихва, видях до нея съпругът й японец. Жената безпогрешно долови мигновената ми радост и разочарованието след това, погледна ме някак стреснато, но както ми се стори, с разбиране. Тогава видях децата и — две япончета…

Японецът, както всички японци, беше с безупречен тъмен костюм и цайсови очила. Той също ме погледна — строго, едва ли не заплашително. Преди седмица бях гледал в Сингапур филм за Джеймс Бонд и една сцена от филма ме беше много впечатлила: суперменът Джеймс се сблъсква с японци-каратисти, негови врагове. Започва едно диво меле, в което японците, както са си боси, скачат високо във въздуха и със стъпалата си бият шамари на мистър Бонд. Горкият, здравата си изпати. Но като истински супермен, на края стана от земята, отупа се от праха, пооблиза си раните и отново се хвърли в поредната авантюра…

Обърнах се да погледна европейката, японецът също се обърна — да види пък мене… Рекох си: „Я си гледай пътя, че тука, както едно време по нашите села, заради жена бъхтят здраво …“ И нали за нас японците всички до един си приличат, както и ние за тях, този ми се стори същият от филма … След около час седяхме във въртящия се ресторант на осемнадесетия етаж на хотел „Федерал“. Долу, по улиците, пълзяха коли, а между тях — жълти мотоциклети „Хонда“. Точно под нас, в двора на централния затвор, в кръг се разхождаха затворници… Майкъл Маренда разказваше нещо и аз едва сега видях, че бялото на очите му не е бяло, а оранжево.