Робърт Шекли - Дягилев играе в Речния свят

Когато испанците чуха, че той замисля да превземе царството на инките за втори път, отначало го помислиха за луд. Но това беше лудост, която те харесваха.

— Веднъж го направихме — изтъкна той. — Шансът не беше на наша страна. Тогава те бяха към милион. А ние бяхме само сто и осемдесет човека. Сега сме повече от тях!

— Не сме чак толкова много! — изтъкна Тапия.

Гонзало произнесе дълга реч вечерта край лагерния огън. Той бе добър оратор и думите му категорично убеждаваха. Той им припомни миналите победи на испанските армии. Каза им, че животът им сега не представляваше нищо, по-малко от нищо. Те бяха бойци, конкистадори. А какво правеха? Печелеха прехраната си като шутове! Това не можеше да се търпи. Особено сега, когато имаше шанс за нещо по-добро, да направят нещо, което ще ядоса Речния свят и ще им донесе вечна слава.

Идеята за завоеванието се понесе навсякъде из лагера. Беше невъзможно да се запази в тайна. Тези хора разговаряха. И колкото повече говореха, толкова по-добра им изглеждаше идеята. Викингите управители на Оксенстиерна чуха, но решиха официално да не обръщат внимание. Те не искаха гражданска война между няколкото стотици полудели испанци. Ерик Дългата ръка бе очаквал нещо подобно. Той имаше нужда да разшири търговските си връзки. С колкото повече хора можеше да се съюзи, толкова повече щеше да се подобрява положението му. И така, сега той реши да изпрати танцовата си трупа нагоре по Реката на някакъв плавателен съд, на който да могат да се поберат и да види дали могат да се направят някои уговорки с онези инки.

Той също пожела да даде препоръчителни писма на Гонзало и на другите, щедро позволявайки им да задържат това, което могат да завладеят нагоре по Реката. Това бе идея на Гонзало — да вземе този безценен документ, защото Гонзало искаше всичко да бъде законно и се преструваше, че вярва, че Ерик беше вождът, на когото трябва да бъде верен, както някога бе верен на краля на Испания. (Той бе нарушил клетвата си за вярност, но това беше преди много време.)

Руснаците мислеха, че планът беше налудничав, но тръгнаха с нас заради танцуването. Те всъщност не вярваха, че когато наистина се стигне дотам, испанците ще предприемат нещо. Изглеждаше им абсурдно да се бият за господство над някакви варварски царства, когато им беше толкова добре с танцовата трупа. Дягилев се съгласи да дойде и да представи трупата на индианците. Той видя в това шанс да разпространи малко култура нагоре по Реката. Нижински, както обикновено, не каза почти нищо. Той бе странен тип. Дори и това, че беше прероден на Речния свят, не бе го отървало от самотните му пътища. Нито пък го беше излекувало от навика му да се взира в пространството с празни очи. Той бе толкова луд на Речния свят, колкото е бил и на Земята.

Ние испанците събрахме една флотилия от канута и салове и започнахме пътуването си нагоре по Реката. Съседните княжества по бреговете на Реката ни пускаха да минем. Бяхме съпътствани от едно странно, злокобно настроение. Самата Река беше спокойна, но странни, тъмни облаци следваха пътя ни. Самите небеса предвещаваха идването на някакво голямо зло.

След няколко седмици вече бяхме на територията на инките. На един граничен пост с няколко офицера бяхме принудени да почакаме, докато те известят напред за позволение да влезем в Царството на слънцето, както се наричаше империята им.

Най-накрая позволението бе получено. Продължихме нагоре по Реката с няколко индиански служители на борда, за да ни бъдат водачи. След още два дни ни казаха да акостираме. Оттук нататък трябваше да вървим пеша.

Гонзало беше нервен, трескав и екзалтиран. Неговите испанци бяха въоръжени толкова добре, колкото изобщо можеше на тази земя. Имаха няколко стоманени меча и много дървени мечове с кремъчни остриета, вградени в краищата им. Те имаха пики и ножове и дори един или два арбалета, изработени с много усилия и разноски. Индианците, които виждаха по пътя си към хълмовете, не изглежда да бяха въоръжени.

Най-после стигнахме столицата на инките, която се казваше Мачу Пикчу в чест на загубената им столица на Земята. Това място беше построено отгоре на най-високите хълмове. Тези, които се простираха точно пред главните непреодолими планини. Изглеждаше като неприятелска територия. Защо бяха строили тук, а не в по-удобните низини? Никой не можеше да ни каже. Градът Мачу Пикчу беше построен най-вече от бамбук, но бе по-висок и грандиозен от всички, които бяхме виждали досега, много по-впечатляващ от Оксенстиерна. Много от сградите бяха на по три-четири етажа и вместо да бъдат самостоятелни къщи като навсякъде другаде, сградите влизаха една в друга, за да образуват дузина големи постройки, които покриваха няколко акра.