Робърт Шекли: Дягилев играе в Речния свят

Някак си, въпреки милионите, милиардите хора, преродени на Речния свят, аз знаех, че Дягилев ще намери Нижински. Така че не се изненадах, когато един ден в Оксенстиерна дойде нова група хора. Те носеха някакви стоки за размяна — сушени пакети рибена кожа и други рибени продукти, а също така някакви маси, грубо издялани от големите дървета с дървесина като желязо.

Те сигурно ги бяха изработили някъде надолу по Реката, където бяха си направили железни инструменти.

Заедно с групата, множеството дойде и един мъж, средно висок, с тъжни тъмни очи и плоско, сбръчкано лице. Той не бе красив по никакъв начин, но имаше някакво властно излъчване. Той се приближи към палатката ни, където репетирахме.

— Вие ли сте танцьорите? — попита той.

— Такива сме, сеньор — отвърнах аз. — А кой сте вие?

— Аз съм човек, който се занимава с танцьори — отговори той.

Вацлав, който беше в една от другите палатки репетирайки с танцьорите, дойде сега, видя новодошлия и челюстта му увисна.

— Сергей! — извика той. — Наистина ли си ти?

— Никой друг, приятелю мой — каза новодошлият. — Кажи на приятелите си тук кой съм аз.

Вацлав се обърна към мен. Тъмните му очи блестяха, докато казваше:

— Това е Сергей Дягилев. Той е велик импресарио, велик продуцент на танцови трупи.

— Интересно — отвърнах аз. — Нямам нужда от теб, Дягилев. Нашата трупа вече е организирана.

— Без съмнение — каза Дягилев. — Просто искам да гледам представлението ви.

Дягилев посети вечерното ни шоу и дойде да ни види след изпълнението. А то бе минало добре. Местата за публиката бяха заети повече от половината, което беше добре дошло за нас. Налях на Дягилев чаша вино. Ние, латинците, бяхме разменили със северняците алкохола си за него. Изглежда, че беше френско вино, но на мен ми липсваше нашето испанско, което не беше толкова рафинирано.

Бях изпълнен с подозрение към този Дягилев. Особено след като беше в същия бизнес, с който аз се бях захванал. Добре ми бяха известни собствените ми недостатъци в тази сфера на дейност. Късметът ми е проработил в импресарския бизнес, главно защото ми се удаваха езиците и въпреки че нямах достатъчно знания, те бяха повече, отколкото на спътниците ми. Нямах висока оценка за талантите си. Ако този мъж наистина бе световно известен, както ме увери Нижински, той можеше, без съмнение, по-добре да ръководи танцова трупа от мен. Но не виждах причина да му помогна да ме изхвърли от тази работа. Заклех се, че по-скоро ще го убия ако позволя да стори това. Нямаше много нещо за правене в Речния свят освен да се биеш или да бъдеш роб.

Човек не се отказва лесно от една добра работа, ако е имал късмета да намери такава.

Дягилев веднага се опита да ме успокои.

— Очевидно е, че сте самоук в танци. Но какво от това? Направили сте всичко, което сте могли. Обаче, предполагам че могат да се направят едно-две подобрения без загуба за вас или вашите хора и със значителна полза.

— Какви? — запитах аз.

— Първо ме придружете до лагера ми — отвърна Дягилев. — Има нещо, което искам да ти покажа. Вземи и всичките си хора. Те също ще се заинтересуват.

Придружихме Дягилев надолу по Реката и после на около миля по течението на десния й бряг. Цялата ни група тръгна. Гонзало бе взел предпазни мерки да се въоръжи. Той носеше медна кама, която беше спечелил на зарове от един от северняците. Около половин дузина от другите испанци носеха тояги. Дори жените танцьорки носеха малки кремъчни ножове, или камъни с остри ръбове, които носеха в поясите си. Дягилев трябва да беше забелязал, но с нищо не го показа

Групата на Дягилев се състоеше само от осем души и те не изглеждаха въоръжени. Това беше облекчение за нас. Тази компания можеше да ни причини неприятности. Обаче половината от тях бяха жени.

Дягилев ни поднесе бира, която хората му бяха приготвили от корени, листа и дива мая. Не беше лоша. После предложи неговите хора да ни забавляват. И така лежахме по гръб на тревата, докато неговите хора танцуваха. Сред тях имаше имена, чиято слава научих по-късно: Алисия Маркова, Мишел Фокин и божествената Анна Павлова.

Никой от нас преди това не бе виждал нещо подобно на представлението му. Навярно руснаците нямаха огъня на нашите испанци. Но това беше единствения недостатък, който можеше да им се намери, ако изобщо това бе недостатък. Във всяко друго отношение, включително и от немощта, дъха артистичност, те ни превъзхождаха във всичко. Маркова се носеше като пеперуда и кацаше като перушинка. Павлова бе олицетворение на поезията. Те всички бяха невероятни. Дълго ги аплодирахме. Нижински гледаше с сълзи в очите. А накрая руските танцьори протегнаха умолително ръцете си към нашия Нижински, който беше гледал всичко това в отчаяно мълчание.