Робърт Шекли - Дягилев играе в Речния свят

Той се отвърна от тях, като клатеше глава и мърмореше:

— Аз не танцувам повече.

Но те упорстваха, а и Дягилев присъедини и своята молба и не след дълго Нижински отстъпи и повтори, както ми бе казано по-късно, едно от солата си от „Сянката на розата“.

Накрая всички седнахме заедно и пихме вино, а Дягилев каза на Нижински:

— Знаех, че ще те намеря, Вацлав. Отново сме заедно.

— Танцувах този танц за теб, Сергей! — извика Нижински. — Но никога няма да танцувам отново.

— Ще видим — каза Дягилев.

След като този руснак се появи, нашето ежедневие се промени. Единственото логично нещо бе да обединим трупите си. Не се спомена и дума за това кой щеше да е шеф. Но без дори да упражни някакъв натиск, Дягилев малко по малко завзе управлението. Той го направи с предложение тук, идея там, а неговите идеи бяха първокласни. Той бе този, който започна строителството на дървена платформа, така че да може да се чуят токовете на нашите танцьори, които тропаха в ритъм. И разбира се, той също беше този, който изнамери обувки, така че наистина да се чуват. Той имаше завеси за по-голям драматичен ефект. Въведе сценично осветление и декори. Предложенията му не противоречаха на духа на испанския танц. Беше много по-добър в това от мен, въпреки че бе чужденец. Нямаше съмнение в това, този човек беше конкистадор на танца. Борех се с ината си и най-накрая реших, че беше по-добре да бъда помощник на един гений, отколкото самичък посредствен импресарио на второкласна танцова трупа.

Много от нас свикнаха с това. Не и Гонзало. Той ненавиждаше идеята Сергей да господства над него. Ежеше се, противеше се, но дори и той бе убеден накрая. Подобренията на Дягилев правеха изпълнението толкова по-добро.

Славата започна скоро да ни се носи. В Оксенстиерна идваха хора от много далече за да гледат изпълненията ни. А Сергей Дягилев започна да се занимава с производство на музикални инструменти. В това му помагаше още един чужденец в нашите кръгове, Мануел де Фала, един испанец, роден доста дълго след мен, известен на времето си, както ми казаха, като композитор.

Този де Фала бе дребен, тъмен мъж и беше живял много години в Париж и в много отношения беше франкофон. Дори на фона на примитивното ни облекло от кърпи и листа, той изпъкваше като някой денди. Започна с изработването на прости ударни инструменти за нас, като ги правеше от бамбук и дърво. После той импровизира китара. Звуковата кутия беше изработена от парчета бамбук, плътно съединени с рибено лепило, внимателно изгладени и после лакирани. Той направи грифа от рибен гръбнак, изряза го до полукръг и после го закрепи с парчета от раковини. Струните му бяха от рибени черва, шеивнговани до необходимия диаметър. Беше трудно да се намерят струни, които ставаха, но де Фала работеше с огромно търпение и не след дълго беше измайсторил първия струнен инструмент на Речния свят. Нямаше проблем да го настрои: беше професионалист.

Веднъж ударил я, ефектът беше наелектризирващ. Със звука на китарата, дори такава примитивна китара като тази, танцът ни наистина се оживи. Сега трупата ни престана да бъде малко повече от някаква новост. Бяхме способни да представяме истински изпълнения.

Липсваше ни само певец. И скоро вече имахме двама, един мъж и една жена. Тя беше испано-алжирка, той — мавър от Алжир. Те бяха съпруг и съпруга на Земята и бяха успели отново да се намерят в Речния свят. На Земята бяха имали представления в Кадис и в Казба в Танжер. Те пееха истинското фламенко, канте хонто от старите времена и сега фокусът на изпълненията ни се измести, защото бяха истински артисти. Де Фала композираше за тях, а Нижински хореографираше нови танци за нас.

Танцовата ни трупа навлезе в период на експанзия и много нови танцьори се опитаха да се присъединят към нас. Трупата на Дягилев за Испански танци, както сега се наричаше, бе една от малкото работодатели в този район на Речния свят. Навярно и в целия Речен свят от това, което знаехме. Навсякъде можеше да се намери работа като войник или като роб, или конкубина. След това работите съвсем ??? ограничени. Царството на Оксенстинерна бе твърде меко, за да се превърне в могъща държава. Но северняците не искаха да се прикрепят към някоя от другите сили в района.

Славянското царство на Станислав II беше от едната страна, а от другата една японска група. И двете превъзхождаха числено североевропейците в съотношение десет към едно. Ерик Дългата ръка показа известен дипломатически талант тогава, когато обяви територията си за свободна търговска зона и се постави под закрилата на трите най-големи сили в околността. Територията му включваше малък остров, който се бе образувал на половин миля от брега и имаше почти четири мили крайбрежна линия. На тази територия всеки, който беше дошъл с мир, бе посрещнат добре. Оръжията бяха завързвани с ленти на мира, когато влезеш в Оксенстиерна и не беше предвидено да се късат, докато не напуснеш града. Тези, които нарушаваха закона, биваха върнати обратно, на техните собствени племенни или градски власти, за да бъдат съдени и наказани.