Робърт Шекли - Домът на боговете

— Добре, признавам. Накъде биеш?

— Че трябва да се върнеш в онзи миг.

— И как?

— С наша помощ, разбира се, тъй като никой не очаква от тебе да върнеш времето назад сам-самичък. Ще ти помогнем да се върнеш в онзи миг и да поправиш сегашния плачевен ход на историята.

— Наистина ли можете това? Да ме върнете във времето? Съдията-бог се усмихна и кимна на останалите богове-съдии.

— Хей, ако всички се заловим за това, убеден съм, че го можем. Парадокс е, признавам, но няма да прецака Вселената така, както онова, което направи с черната дупка.

— Ако го направя — рече Артър, — няма ли да попадна в затвора?

— Според мен можем да уредим по-добър изход. Ние самите ще ти изпратим пари. Това ще е поредното мъничко чудо, но с него, без него — все тая. И ти ще се отървеш, и Вселената ще се отърве.

Артър се замисли над това.

— Това означава, че никога няма да срещна Декстър или Скабър.

— Хей, твърде лошо, наистина, но чак пък толкова висока цена ли е?

— Но няма да срещна и Мелисент.

— Значи ще срещнеш някоя друга.

— Но няма да е Мелисент.

— Стига си ни задържал тук с твойто шикалкавене. Жени колкото си щеш, че и богините не са малко. Щом като толкова се притесняваш, можем да ти уредим нещо. Среща, май така му викахте. Но това е положението. Какво ще кажеш?

— А каква е алтернативата за мен?

— Безкрайна болка, която ние ще разтегнем така, че да изпълни цялото време, което й остава на Вселената, колкото и да е то.

— Май не оставяте на човек кой знае какъв избор.

— Ние и не смятаме — отвърна съдията.

Артър си мислеше да се съгласи. Но после нещо в него се преобърна, нещо, чието съществуване той дори не подозираше. Макар и да не можеше да го назове, това беше собствената му вярност към сегашното положение на нещата.

И той отговори:

— Не, няма да го направя. Вървете по дяволите, правете каквото щете. Обичам Мелисент! И не съм направил нищо лошо! Не съм съгласен нищо да се променя!

— Ами Вселената? — попита съдията.

Артър отговори:

— Всъщност, отказвам да участвам във Вселена, която се разпада заради нещо извършено от мен.

Е, това решава нещата — рече съдията. И тъкмо се гласеше да каже нещо наистина страхотно, и изведнъж в тавана на залата зейна огромна пукнатина.

— Не още! — викна съдията.

Пукнатината се разшири, а зад нея беше матовата чернота на нищото. Съдиите се опитаха да се измъкнат, но отворът се разшири, мракът ги погълна и те изчезнаха, сякаш никога не ги е имало.

Артър побягна от свидетелската скамейка, но не за да отървава кожата си, защото се беше отказал от тая работа със самосъхранението, макар и по възхитителен, прям и решителен начин, а не в състоянието на пасивност и апатия, толкова характерно за него преди голямата промяна. Този Артър, леко, но съществено преработена версия на предишния, се втурна към Мелисент и я притисна в прегръдките си.

Дори и в този миг, когато дупката се разшири, за да го погълне. Артър си мислеше: Леле-мале, не ухае ли тя прекрасно!

А после огромната бронзова глава на Франсис Бейкън, която наблюдаваше всичко това от своя ъгъл — Артър не я беше забелязал дотогава — отвори пиринчените си челюсти и кресна:

— Времето съществува, времето съществуваше, времето е съществувало!

Вселената трепна и изчезна.

Вселената се появи отново. Лекичко променена.

Едно нещо не се беше променило и това бяха съдиите.

Всички останали — бяха.

— Сънувам ли или това става наистина? — попита Артър Мелисент.

— Сънуваш и става наистина — отвърна Мелисент и се овеси още по-здраво на врата му.

И Артър си помисли: самият аз може и да не съм бог, ала извърших онова, на което никой бог не бе способен. Спасих Вселената. Или може би я унищожих и създадох по-добра Вселена. То, кажи-речи, същото.

Бъдещето беше несигурно в този нов свят, с тази нова жена, в този нов живот. Но това се понасяше. Той пристъпи крачка напред, после втора.

И тогава изведнъж настъпи тишина, която заглуши шума. Затъмнение. А после прожекторите отново светнаха.

Артър се намери сам на огромна сцена, втренчен в публика, която като нищо наброяваше милиони. Разбра, че са го дарили с безкрайно бинокулярно зрение. Можеше да се взира все по-назад и по-назад в плъзгащите се редове от седалки, които се губеха зад други редове от седалки, на свой ред — само частичен израз на огромността на тази публика. Беше сам на тази сцена, под блясъка на прожекторите, монтирани в небесата, които го открояваха от всеки ъгъл и го осветяваха в най-висша степен.