Робърт Шекли - Домът на боговете

— Май че не — съгласи се Артър.

Докато се приближаваха, Артър успя да види във външния хоризонт изображенията на всякакви събития. Имаше анимирани картинки на древни воини във всеоръжие, имаше градове, израстващи от гъсти джунгли, и жреци, принасящи жертви по високи планински върхари.

— Тия картинки откъде се вземат там? — попита Артър.

— Те са същества, хванати в капана на хоризонта на събитията.

— Но как са попаднали там?

— Древните обитатели на Земята са разполагали с много техники, неизвестни на вас, съвременните. Някои от тях не са сработвали особено добре.

— Много вероятно — отвърна Артър. — А всички тези хора и неща все още там вътре ли са?

— Практически да — отвърна помощният файл.

— Давай да го хващаме това нещо — рече Артър.

Той се приближи към черната дупка. Тя представляваше лъскава, гладка черна сфера, опасана с ярка ивица. Артър погледна картинките в ивицата и я подмина. Сега пред него беше само мрак и той усети как нещо го подръпва. Продължи напред, като пазеше равновесие, а нещото го дърпаше ли дърпаше.

После се намери на повърхността на черната дупка. Огледа се. Някаква виолетова светлина просмукваше всичко. Нещо се приближаваше към него.

Артър се стресна и се замисли дали да не се оттегли, но помощния файл се обади:

— Всичко е наред, тъкмо затова сме дошли. Това е един от плувците в черните дупки.

Артър изчака съществото да се приближи. Приличаше на нещо леопардоподобно и акулообразно. Формата му постоянно се менеше. То вървеше към Артър, но същевременно като че ли плуваше.

Артър изчака. Онова се приближи и го подуши.

— Кажи му нещо — предложи файлът.

— Добро момче — рече Артър, протегна ръка и го потупа по главата.

Съществото се протегна грациозно и издаде неописуем звук — Артър реши, че е от удоволствие.

— А сега го възседни — нареди файлът. — Давай. Няма да те ухапе.

Артър хич не беше сигурен в това, но яхна създанието. То се обърна и се юрна в галоп. Търчеше напред, но същевременно и надолу, през неосезаемото вещество на черната дупка.

— Как го прави? — попита Артър помощния файл.

— Приспособило се е към тукашните условия на живот — обясни файлът. — Когато си в контакт с него, възприемаш много от неговите свойства.

— А как така свойствата на черната дупка не го засягат?

— То огъва времето — обясни файлът. — Използва бъдещето, когато черната дупка вече се е разпаднала.

— И как го прави?

— Това е голяма мистерия — отвърна файлът. — Много малко същества успяват да източват бъдещето по този начин. Разбира се, това си има цена. То използва собственото си настояще, за да се домогне до бъдещето. Взема назаем време от собственото си бъдеще.

— И какво става с него?

— Когато изразходи всичкото си бъдеще, трябва да плати своя дълг пред времето.

— И как става това?

— То изчезва.

— И къде отива?

— Не знаем — отвърна файлът. — Предполага се, че съществува някакво специално място, където дълговете пред времето могат да се изплащат с тежък ръчен труд. Но това по никой начин не е сигурно.

Артър отново насочи вниманието си към съществото. Яхнал твърдия му, ала гъвкав гръб, той усещаше как потъва навътре. Изведнъж съществото спря, обърна се и като че се развълнува.

— Какво става? — попита Артър.

— Сигурно е лепнало някой паразит — обясни файлът. — Тука има и паразити. Те източват настоящето.

— И какво да правя?

— Времесъществото може да се оправи с него. Стига да е само един.

Артър наблюдаваше как времесъществото зарови муцуна в собствения си хълбок. Челюстите му профучаха покрай Артър и той мярна белите му зъби. Нещо изквича и времесъществото продължи да се спуска надолу.

— Този път мина добре — обади се помощният файл, — но ако бяха повечко, можеше да стане опасно. На времезвяра щеше да му се наложи или да ги надвие, или да умре. А тебе щеше да те хвърли от гърба си.

— И тогава какво?

— Щеше да станеш част от събитийния хоризонт.

Те проникнаха в центъра на черната дупка и стигнаха до странността. Странността бе неописуема. Както и трябваше да се очаква, защото всяка странност е различна, единствена по рода си, с една дума казано — изключителна.

Тази тук беше придобила описуемост. Отначало приличаше на вълмо къдрава черна коса, от която надничаха две светнали оченца.

— Странност? — попита предпазливо Артър.

— Да, аз съм странността. А ти си човек, освен ако не се бъркам.

— Не, права си, човек съм.