Робърт Шекли - Домът на боговете

Артър трябваше да си плати, и то яката. Време беше шоуто да свърши.

Мястото, където висшите богове отведоха Артър, приличаше най-вече на съдебна зала на планетата Земя. Вътре, срещу издигнат подиум, имаше редове от седалки. В средата на подиума имаше голяма катедра, а зад нея бяха насядали група същества, в които Артър разпозна Висшите богове.

Тези богове-съдии бяха сияйни и ужасни и гледаха строго Артър, който седна в малкото оградено място.

Някакво създание пристъпи напред. Беше робот или поне нещо човекоподобно от метал, с излъскана кожа, заслепяваща очите.

— Ти си Артър Фен? — попита роботът.

— Аз съм — отвърна Артър.

— Артър Фен, ти си обвинен в най-тежкото престъпление, в което може да бъде обвинен човек. Това престъпление е освобождаването на сили, нарушаващи вселенското равновесие и изпращащи в забвение всички нейни обитатели — богове, хора, всевъзможни твари, живи и неживи; да, всичко това и дори звездите и кварките, дори и материята, този фундамент, върху който стоят и съществуването, и битието във феноменалния свят. Обвиняеми, признавате ли се за виновен?

Артър отвори уста, подготвяйки се да отговори, но тъкмо тогава сред публиката се изправи едно същество и попита:

— Благородни съдии, бихте ли ми разрешили да говоря от името на този човек?

Съдиите-богове го погледнаха, и един от тях му рече:

— А ти кой си, по дяволите?

— Аз съм онова, което говори от името на човечеството, когато то не може да говори от свое име.

— О, ти трябва да си адвокатът на подсъдимия — заключи съдията отдясно.

— Имам честта да бъда — отвърна съществото.

— Е, какво имате да кажете от името на подсъдимия?

— Многоучени и августейши съдии — рече съществото, — аз, говорящият, не съм истинско живо същество. Аз съм въплътеният принцип на справедливостта. Просто исках всички да сме наясно с това. Нека кажа, че този Артър е типичен човек, който не знае докъде могат да доведат дребните му начинания. Съдии, не Артър е виновен, че се е възползвал от всички подвластни му средства, за да преодолее участта, заплашваща го на малката Земя, така самотен. Размислете, господа, над тежкото положение на този мъж, който, най-просто казано, е предприел глупава бизнес авантюра и заради нея го е заплашвал затвор. Вие, мъдреци, може да решите, че затворът не е кой знае какво и че Артър не е имал право да поставя Вселената под заплаха от унищожение заради собствените си егоистични цели. Бих оспорил това. Но дори и като го приемам, длъжен съм да изтъкна, че ответникът не е имат представа докъде ще го отведат неговите действия и поради това не бива да бъде обвиняван, тъй като не той е главният инициатор на собствените си действия.

— Чакайте малко — заговори прокурорът. — Умишленото унищожение на Вселената не е единственото обвинение. Има и още. Когато богинята Мелисент го е надарила със способностите на полубог, какво е направил той за нея в замяна? Отказал е да й даде единственото нещо, за което е копнеела тя. Любовта, в първичната й земна форма.

— Исках — обади се Артър, — но просто не можех.

— И все пак ние знаем, че желанието е баща на делото — сряза го прокурорът. — В този случай твоята неспособност е прикривала отказа ги да се посветиш на най-великото нещо на света между мъжа и жената или богинята. Всъщност, господа съдии, всичко при доктор Фен опира до неспособността. Когато му хрумва да оправи кашата, която е забъркал, какво прави той? Усложнява проблема, като се съюзява с покварен файл „ПОМОЩ“, за да осъществи своята промяна чрез забраненото фрактално измерение. А когато стражът на общественото добро, вселенският цензор, се опитва да го заличи, какво прави нашият Артър? Отказва и накарва помощния файл да го защити с цената на своя собствен живот.

— Хей, изобщо не съм молил файла за каквото и да било!

— Отказът на Артър да се подчини съсипа цензора, който оттогава не е същият. Освен това той започна голямата промяна, накарала колелото на равновесието да се завърти, а вас, многоучени богове и съдии, да оживеете, за да отсъдите резултатите.

— Ти изкривяваш всичко! — ревна Артър.

— Разказвам го така, както си беше, без твоите измамни опити да оправдаеш своята пасивност, егоизъм и обща инертност!

Един от съдиите прочисти гърлото си.

— Всичко е ясно. Твърденията на защитата ми се струват големи дивотии. В обобщен и цялостен смисъл, никой не е виновен за нищо. Но е също толкова вярно, в обобщен и цялостен смисъл, че всеки отговаря за всичко. Или не сте съгласен?