Робърт Шекли - Домът на боговете

— Е, с какво мога да ти бъда полезна?

— Бих те помолил за разрешение да преместя черната ти дупка.

— Къде?

— Не много далече. Нали разбираш, искам да препреча с нея пътя на една нашественическа космическа флотилия.

Странността се завъртя бавно, докато мислеше. С всяко завъртане тя придобиваше различен вид. И с всяко завъртане сменяше облика си. Много от образите й бяха толкова сложни, че Артър не се сещаше за нищо, на което да ги уподоби. Някои обаче му бяха познати: разрез на скала, зелен олдсмобил модел трийсет и осма, нащърбено острие на нож, чаровна девойка с оранжева коса, и тъй нататък. Формите, които странността можеше да приеме, като че нямаха край.

— Значи моя хоризонт на събитията ти харесва? — попита странността, след като приключи с промените.

— Прекрасен е — отвърна Артър.

— Не би ли поискал да станеш част от него?

— Ами не. Искам да кажа, би било хубаво, ако условията бяха по-различни.

— Може би ще мога да ги променя — рече странността. — Много бих искала да те добавя към своята колекция.

— Хей, остави хлапето на мира — скастри я помощният файл. — То само се мъчи да спаси планетата си.

— Е, на мен какво ми дреме? — отвърна странността. Но втори път не попита.

Артър едва бе успял да нагласи черната дупка, и чу глас:

— Момче, какво правиш с тази черна дупка?

Артър се огледа. Високо, кльощаво, полупрозрачно създание с дълъг нос току-що се беше показало.

— Познавам ли те? — попита Артър.

— Ей сегичка ще се запознаем. Аз съм космическият цензор. Та, какво правиш с тая черна дупка?

— Ами просто я местя — обясни Артър.

— А кой ти каза да го правиш, мътните да го вземат? По дяволите, момко. Бъзикаш се със сили, надхвърлящи жалките граници на немощното ти въображение. На път си да създадеш парадокс от десета степен и да пратиш всичко на майната си. Като върховен страж на Вселената, според мен трябва да те изрежа изцяло от този епизод. Това е най-най-простото разрешение.

— Аз няма да позволя това — обади се помощният файл.

— Махни се от пътя ми, синко, иначе и тебе ще изрежа.

— Не можеш. Аз съм скрит системен файл.

Гласът на цензора стана злобен:

— Чуй ме, малкия, аз мога да изрязвам скрити файлове също като всички други. Махай се от пътя ми.

Помощният файл обгърна закрилнически Артър с дългите си треперещи ръце.

— Престани! — сряза го цензорът. — Ти персонифицираш, опитваш се да заформиш някаква жалка човешка ситуация от калая на вселенската нужда. Нищо такова няма да стане. Ти фалшифицираш данните.

— Но поне ги правя разбираеми — защити се файлът.

— За последен път ти казвам: махни се от пътя ми.

— Това е исторически неподплатено — рече файлът.

— Историята не ме интересува — заяви цензорът. — Може и да е така, както ти казваш. Не знам, нито пък ми пука. Онова, което знам, са правилата. А правилникът забранява подобни неща.

— Но ако Земята бъде унищожена, правилата ще изчезнат, както и ти.

— Не, правилата са вечни. Дори и когато човечеството отдавна е изчезнало, дори и след като Вселената е престанала съществува даже като спомен — правилата, вечните правила ще продължава да ги има. Съжалявам, но ще ми се наложи да цензурирам Артър.

И той се захвана с това — сграбчи Артър с гумените си пръсти, излъчващи нереалност. Артър избледня, стана прозрачен и започна да се изпарява. И тогава помощният файл с нечленоразделен вик се метна напред и се намеси.

— Няма да ти позволя да ми прецакваш функциите по този начин! Обещал съм на този човек, че ще го пазя. Остави го на мира!

— Тогава ще изям гъза ти за закуска! — изрева цензорът.

Последва схватка. Помощният файл загуби, както и трябваше да се очаква.

Той промълви с отпаднал глас:

— Той ме победи… но ти си в безопасност. Ако изтрие и двама ни, това ще предизвика противоречие, което той не може да обясни. Засега той не те заплашва с нищо. Опитах се да оставя следа, така че контрольорите на вселенската машина да разберат какво е станало. Кажи им… че се опитах да помогна…

И помощният файл се сплеска и изчезна.

Артър бе възтържествувал. Черната дупка беше в позиция. Артър наблюдаваше как извънземната флотилия се изпари в нея, а Лийфи и кохортата му наблюдаваха същото от друг ъгъл. Всички те се затриха в катаклизъм, чийто описателен потенциал надхвърляше всяко въображение. Най-сетне победа! Но триумфът на Артър бе краткотраен. Защото както си ликуваше, Висшите богове, които дотогава наблюдаваха и си гризяха ноктите в очакване, го отмъкнаха.