Робърт Шекли - Домът на боговете

— Тоя шарлатанин?! Не, не съм Пан. Не съм и Бакхус, нито пък Силен и въобще не съм никой от тия гръко-римски пасторални богове. Аз съм Лийфи, върховният бог на дарданските скити.

— Не се сещам да съм чел нещо точно за тази група.

— Тоя народ не извади късмет. Таман успя да си спретне скромно пантеонче с мене начело, и Кир Велики ги изтреби до крак.

— Не се сещам да съм чел нещо и за това.

— За Кир изтребването на дарданските скити беше такава дреболия, че историците му хич не си направиха труда да го отбележат. Обаче моите планове ги прецака, и още как.

— Не можа ли да се уредиш някой друг народ да почне да ти се кланя?

— Нямах шанс. Елините докараха Пан и при тях вече нямаше място за още един бог на радостта, веселбата, пиянството и свещеното безумие като моя милост. Дублирането на боговете си е голям проблем. Мнозина са призвани, малцина — избрани.

— Колко жалко. Сигурно си бил много разочарован.

— Повярвай ми. Функцията ми — завзета от друг, богомолците ми — изтребени… е, да ти кажа, положението си беше мъчно.

— Представям си. И затова си дошъл тук?

— Не по своя воля. Всъщност, тук ме изпрати съд от палачи, равни на мен богове. Така наречените богове на лечението. Асклепий и подобните нему. Казаха, че съм се вълнувал твърде много и съм имал нужда от малко почивка.

— Почивка ли? От какво?

Лийфи се усмихна самосъжалително.

— Когато убиха и последния вярващ в мен, нещо ме прихвана. Беше просто момчешка възбуда, съчетана с разочарованието от това, че си бях изгубил мястото в, както се очертаваше, първокласен пантеон. Дори имах шанс да се набутам в оная египетската работа — Амон там, Изида, оная тайфа. Казаха, че им трябвал наистина добър бог-трикстер. Обаче още преди да решат каквото и да било, ме хакнаха тук. Все едно ме е прегазила каруцата.

— Каруцата ли?

— Според мен ти би казал товарния.

— Много съжалявам — рече Артър. — Знам как се чувстваш. И аз самият си имам затруднения.

— Така ли? Я ми разкажи.

Артър разказа на Лийфи за златната мина и за своята инвестиция. Започна да обяснява и за продаването на акции, но Лийфи го прекъсна.

— Това го знам. И ние го правехме на старата вавилонска борса.

— Е, след няколко дни трябва да се изплатя. Дължа много пари. За да се измъкна, имам нужда от чудо.

— Искаш основните притежатели на акции да бъдат убити?

— Не, нищо чак толкова сериозно. Разбираш ли, тая златна мина, за която ти разправях, се намира точно до един вулкан. Ако някой успее да пробие подземната стена, отделяща мината от течната лава, хем номерът ще стане, хем никой няма да пострада.

— Никой ли? Ами хората, които са закупили акции?

— Повечето очакваха те да паднат.

— Ясно — рече Лийфи. — Престъпление без жертви, а?

— Аз предпочитам да мисля за това като за божия намеса, която ще донесе само добро на повечето хора.

— Е, хубавичко планче — рече Лийфи. — Всъщност, това е работа като за хтонично божество. Но според мен бих могъл да се оправя с нея без много напъни и с малко помощ от моите приятели.

— Можеш ли? Би ли…

— Дали мога не е проблем. Въпросът е дали бих.

— И какъв е отговорът?

— Може и да стигнем до някакво споразумение. Но при определени условия.

— Назови ги!

— Естествено, ще се наложи да ми се кланяш.

— Никакъв проблем. Аз вече практически ти се кланям.

— Освен това ще има и други условия. Ще трябва да ми дадеш право да действам на Земята всякак, както намеря за уместно и докогато си поискам. Към това върви и правото да върша всичко, за което реша, че е подходящо и по какъвто си избера начин. Освен това ще ми е нужно правото на странична дейност по договор. Ще трябва да ми предоставиш тези права за вечни времена и да ми обещаеш никога да не анулираш нашето споразумение и никога да не ме се отричаш от мен.

Страх обзе Артър.

— Да не би да имам власт да ти дам тези права?

— Ти си чистокръвен човек, нали?

— Разбира се.

— Значи имаш власт да предоставяш права на кандидатстващите за тях божества.

— Така ли се прави наистина?

— Ти как мислиш, че са дошли другите на Земята?

— Никога не съм се замислял.

— Богомолци са ги поканили — ето как.

— И какво получавам в замяна?

— Каквото ти е нужно. Ще превърна гореспоменатата златна мина в куп разтопена лава, която никой няма да разкопае поколения наред.

— Точно това ми е нужно, така си е — съгласи се Артър.

— Тогава, договаряме ли се?

Артър имаше чувството, че се набутва по-надълбоко, отколкото очакваше. Но май че, ако искаше да се възползва от услугите на Лийфи, нямаше къде да върви. А Лийфи му изглеждаше съвсем приличен бог, малко лудичък може би, но пък много съчувствено настроен.