Робърт Шекли - Домът на боговете

— Просто си помислих, като казахте, че…

— Не ми обръщай внимание — прекъсна го старият бог — Аз халюцинирам. Толкова ли не се вижда?

— Щом халюцинирате, как така го знаете? — възрази Артър. — Мислех си, че при това състояние се изпада в самозаблуда, така да се каже.

— Я не ми нахалствай.

— Извинявайте — рече Артър.

— Имам си моменти на непоносимо прояснение като всеки друг — поясни старият бог.

— Разбира се.

— А сега се махай оттука, момченце, преди да съм ти потрошил гръбнака. Що за наглост! Да ме кани мен, единствения истински бог в тая тъпа дупка, да се подложа пак на стрелите на свирепата… свирепата…

— Съдба? — предположи Артър.

Богът се блещи известно време насреща му, после рече:

— Махай ми се от главата, докато още можеш, умнико. Ходи се пробвай при някой от ония, макар че силно се съмнявам тука да се намери някой достатъчно малоумен, че да отстъпи пред егоистичните ти искания.

— Да, сър, съжалявам, сър, ами тогава ще мръдна нататък, сър — и Артър припряно се запъти към вратата, която извеждаше на зелената ливада, отвори я и излезе навън.

Земята, по която вървеше, беше покрита с буйна, старателно окосена трева. Кокершпаньолът излая остро два пъти, изтича зад сградата и се скри от поглед. Артър тръгна по застланата с плочи пътека, която минаваше между пръскачките и водеше към мъничък хубавичък белведер. В него седеше много едър бог в резедава болнична пижама и с шотландска барета на главата. Бяха го настанили в стол с подвижна облегалка. Отстрани на врата му стърчаха найлонови тръбички. Той кимна любезно на Артър.

— Хубав ден — осмели се да каже Артър.

— Като всеки друг — отвърна богът.

— Да. Но сигурно това е хубаво.

— Сигурно, ако на някой тука изобщо му дремеше на оная работа за хубавото.

— Да, колко сте прав само — рече Артър.

Дебелият бог го изгледа накриво.

— Смъртен?

— Всъщност да — отвърна Артър. — Бог?

— Разбира се.

— Пострадал сте? — Артър погледна найлоновите тръбички. Те влизаха в една машинка, която пухтеше приглушено.

— Зле съм с бъбреците — обясни богът кратко и ясно.

— Не предполагах, че болежките на смъртните засягат и боговете.

— Не ни засягат. Обаче, нали знаеш, има едно такова нещо, което се нарича психосоматична болест.

— Разбира се. — Артър се прокашля няколко пъти и продължи. — Така като ви гледам, на вас май не ви се излиза оттук, а?

— Никак. Че защо?

— Е, бихте могли да си върнете старата слава, както е казал поетът.

— Кой поет?

— Не помня точно.

— Аз обаче всичко помня — рече богът. — Дори и когато беше най-добре, не беше кой знае какво. Хората пишат сума ти глупости за насладите на туй, богуването.

— Сигурно е имало и такива моменти, които са ви доставяли удовлетворение.

Богът го изгледа сърдито.

— Ти пък какво знаеш за това, дявол те взел?

— О, нищо, съвсем нищичко. Само предполагах. Просто се чудех…

— К’во?

— Ами, чудех се дали пък не бихте пожелали отново да се позадействате. Мога да ви предложа страхотно начало.

— И какво точно?

— Можете да сътворите чудо за мен. Вечно ще ви бъда благодарен.

— Ха! — изсумтя богът.

— Моля?

— Казах „Ха!“.

— И аз така си мислех. А дали означава онова, което си мисля, че означава?

— Какво си мислиш, че означава?

— Че не ви интересува.

— Уцели го — рече едрият бог. — И ако си мислиш, че който ще да е бог от тукашните ще прояви интерес към идеята да се набута пак в оная лудница — живота на един действащ бог — значи си още по-тъп, отколкото изглеждаш.

— Не исках да ви обидя.

— Хич не се притеснявай. Ще си мъртъв още преди да съм се наканил да вдигна пушилка по случая.

Притеснен от тази мисъл, Артър се отдалечи по пътеката. И от двете си страни той виждаше богове, а тук-там и по някоя богиня — пръснати по ливадата, изтегнати върху столове с подвижни облегалки или пък изпружили се на шезлонги, зареяли поглед в пространството. Изглеждаха толкова стари, строги и страшни, че хич не му стискаше да ги безпокои.

Продължи по пътеката и най-накрая се натъкна на стена от нещо бяло и меко. Като че беше някаква мъгла. Тъкмо понечи да навлезе в нея, и някакъв глас го скастри:

— Хей, ти! Внимавай къде ходиш!

Артър се спря и се обърна. Видя висок и много кльощав мъж, облечен в сив гащеризон и зелена вълнена риза, който тикаше контейнер за боклук на колелца.

— Съжалявам — рече Артър. — Не бива ли да ходя там?

— Можеш да ходиш където си щеш — рече му мъжът, — но ако продължиш така, ще паднеш през ръба.