Робърт Шекли - Домът на боговете

— През ръба ли?

— Точно така, през ръба. И има дълго да падаш, докато стигнеш твърда земя.

Артър се вгледа в мъглата. За миг тя се разкъса и той видя, че ливадата свършва рязко, като отсечена, а отвъд ръба се простира единствено празната синева на небесния безкрай.

Артър отстъпи назад.

— Няма дори парапет!

— На тукашните не им трябва.

— Ти бог ли си?

— Как пък не — отвърна високият. — Аз се грижа за имота.

— Градинарят, значи?

— Може да се каже.

Артър пак се загледа отвъд ръба. Забеляза, че тревата растеше върху солидна, сбита облачна маса.

— Как така тия облаци изглеждат толкова твърди? — попита той.

— Не става от само себе си — обясни мъжът. — Два пъти на седмица ги пръскам с Е-фикс.

— Е-фикс?

— Ефимерен фиксатор. Веществото, което превръща нетрайното в трайно, или поне дотолкова трайно, доколкото те е еня. Ти нов бог ли си?

— Не — унило отвърна Артър. — Аз съм смъртен и ще си ходя.

Той тъжно пое обратно към старческия дом. Беше готов да се възползва от предложението на сестра Хълга да го върне у дома по телефона. Всичко това му бе подействало изключително потискащо — тия разговори с боговете. Беше истински удар за човек като него, който, що се отнася до божествата, си падаше малко идеалист. Имаше и други богове по ливадата, но Артър силно подозираше, че надали ще получи по-благосклонен отговор.

Стигна верандата, мина покрай бога с физиономия на римски император, който дори не го погледна, и влезе в балната зала.

Беше готов да вдигне ръце, да се върне и да се изправи срещу ченгетата, ФБР, съда, съдията, началника на Райфордския затвор, другите затворници и скалните грамади, когато чу нещо, което страшно му заприлича на глас:

— Пссст.

Огледа се. Нямаше никой. И тъкмо понечи да продължи печално към приемната, отново чу гласа. Този път ясно и отчетливо:

— Пссст.

Артър се извърна бавно. Пак никой.

— Повика ли ме някой?

— Да — отвърна му глас. — Аз.

— Кой си ти?

— Лийфи ме наричат. Божество — това е моя занаят.

— Защо не те виждам? Да не си невидим?

— Я не се прави на хахо — скастри го гласът. — Изпращам ти гласа си.

— О. И откъде го изпращаш?

— Завиваш наляво, минаваш през вратата, продължаваш до края на коридора и после вдясно.

Артър го послуша и стигна до стълбище, което водеше нагоре.

— Ами сега?

— Качвай се по стълбите.

— Може ли?

— Ей, аз съм бог и ти казвам да се качиш. Какво повече искаш?

Артър се качи по стълбите, пое по късо коридорче и стигна до една врата. На вратата имаше табела: „ВНИМАНИЕ! НЕ ОТИВАЙТЕ ПО-НАТАТЪК! ОТДЕЛЕНИЕ-0 ЗА БИПОЛЯРНИ СЛУЧАИ. ПОТЕНЦИАЛНО ОПАСНИ ОБИТАТЕЛИ“.

Артър се спря.

— Тука пише, че не бива да продължавам.

— Аз пък ти казвам да не му обръщаш внимание и да влезеш.

— Пише, че било опасно.

— Виж какво, приятелче — гласът вече говореше много сприхаво, — и ставането сутрин също е опасно. Ти смъртен в отчаяно положение ли си, или не си?

— Ами да, всъщност съм.

— Влизай тогава. Това е последният ти пристан, малкия. Но, разбира се, от тебе си зависи.

Артър се поколеба, сети се за скалните грамади, скръцна със зъби и отвори вратата.

Тя водеше към дълъг коридор.

— Аз съм най в края. Последната врата отляво — обади се гласът.

Артър се запъти нататък — бавно, но все пак се движеше.

На външен вид Лийфи беше застаряващо момче, или младеещ мъж. Дребен и мускулест, той имаше жълтеникавокафява коса с лек оттенък на ръждиво. Беше облечен в костюм от листа, най-вече зелени — лозови листа, както се стори на Артър. Около кръста и раменете му се увиваха лози. Имаше тясно, умно лице, големи блестящи очи и дълга тънка уста, изкривена в усмивка.

Още по-голямо учудване от него обаче предизвикваше стаята. Тя приличаше на пещера сред горист декор и беше много по-голяма, отколкото въобще имаше право да бъде. Сред гористия декор Артър видя поне акър зелена морава, която свършваше с романтична пещера, врязана в земята. От пещерата се надигаха зловонни изпарения. На входа й имаше малка статуйка с олтар отпред. Върху него гниеше одраното, разлагащо се телце на някакво неопределимо животинче, а над телцето кръжаха и бръмчаха мухи.

— Как си го вкарал всичкото това тук? — попита Артър.

Лийфи вдигна рамене.

— Магия, естествено. Всеки тук си обзавежда стаята както му харесва.

— Олтарът ти ми харесва.

— Бива си го, нали?

— И костюма ти от листа си го бива. Ти по никой начин случайно не си Великия бог Пан, нали?