Робърт Шекли - Домът на боговете

— Ти къде?

— Ще изляза да поразгледам.

Артър успя да убеди Лийфи, че костюмът му от листа може да привлече нежелано внимание. Намериха му се чифт дънки „Левис“ и фланелка поло — стояха чудесно на божеството. С тях, чифт меки мокасини и десет долара джобни пари Лийфи беше готов отвсякъде и напусна бунгалото, свиркайки с уста.

Първото божество се появи няма и десет минути по-късно. Тя цъфна посред всекидневната на Артър сред кълбо зловонен дим. Беше ниска, трътлеста, с глава като разплескана ряпа и крака като дървесни коренища.

— Здрасти — поздрави тя. — Аз съм Луума. С две „у“-та. Ти сигур си Артър.

— Радвам се да се запознаем — Артър й протегна ръка, но тя го награби с двете си дълги, кльощави, космати ръчища и така го притисна, че кокалите му изпращяха.

— Артър! — възкликна тя. — Не мога да ти опиша колко се радвам, че съм тук. Представа си нямаш що за лайнян кенеф е тоя Ктхулувил.

Луума му разказа, че за кратко царувала като богиня на смъртта от мъчения при лумерийските асклепи, монголско племе, чиито обичаи били толкоз жестоки и отвратителни, че всички племена от областта се сплотили и ги избили до последния мъж, жена и дете; даже и кучетата не пощадили.

Главата на Луума излизаше от полегатите й рамене без помощта на шия. Устата й бе широка и провиснала, пълна с едри, остри жълти зъби, които стърчаха от отпуснатите мляскащи устни. Имаше мънички свински очички и голям римски нос. Косата й приличаше на валмо от тънка черна тел, минала през машинка за ситно къдрене. През рамото беше преметнала гниеща леопардова кожа, която стигаше до покритите й със струпеи колена.

— Лийфи рече спалнята за гости — каза тя. — Я да я видим като как е там.

Артър я заведе в стаята, която беше привел в спретнат вид. Луума скочи връз леглото и рече, че на първо време, докато не изнамерят нещо по-свястно, ставало.

— Ще взема да му дремна — рече тя. — Много е уморително това да се измъкнеш от Ктхулувил и през цялото време да ти се налага да се скатаваш от Висшите богове.

— О? Да не би Висшите богове да ви издирват?

— Още не. Но никак не обичат да виждат как някой излиза от Ктхулувил. Ако ме хванат, ще ме върнат там.

— Тука няма ли вероятност да те намерят?

— И да ме намерят, все тая. Намирам се на законна планета по покана на законен човек.

— Всъщност — подметна Артър, — не помня да съм те канил.

— Поканил си Лийфи и приятелите му. По закон това е достатъчно.

После пристигна Ях, бог на детеубийството. Беше висок и хърбав; тънката обвивка от почти прозрачна кожа едвам удържаше кокалите му на едно място. Носът му беше толкова дълъг, че висеше над устата като капака на пощенски плик и поради това на Ях му се налагаше да изпълнява сложни маневри, докато се храни, а той го правеше честичко. Беше божество на ланолийските тюрки, малко праселджукско племе, чийто обичай задължително да убиват бебетата си бе изтребил народа му още преди той да се оформи. Ях се радваше, че се е измъкнал от Ктхулувил и е отново, както той се изрази, „в бойна готовност“. Каза, че спалнята за гости го устройвала чудесно и се тръшна върху хъркащата Луума да подремне, преди купона да почне.

Последен тази вечер пристигна Роте, бог на военното коварство на предколумбовите отуми, изтребени от племето на олмеките. Тяхната победа била отпразнувана по цяло Мексико от племената, на които им било дошло до гуша от отумското лукавство и кръвожадност. Отумите били голямо племе, но навикът им неизменно да изменят на дадената дума правел плановете им съвсем прозрачни за противниковите племена, опитвали се да сключват съглашения с тях, и те били ликвидирани въпреки всичките напъни на боговете им да ги отърват.

Роте имаше облик на старец. Чертите му обаче бяха сериозно поразбъркани. Устата му се намираше връз плешивото теме, очите — на върховете на пръстите, а стомаха си носеше метнат през рамо.

Също като другите и той обясни колко се радвал, че се бил върнал на място, където можел да „промени нещата“ и се кютна в спалнята връз другите две спящи божества.

Личеше си, че тия богове са свикнали да спят където заварят. Лийфи се прибра, и, след като пожела на Артър лека нощ, се стовари връз другите трима — леглото се продъни, но не успя да се счупи. Артър се оттегли в спалнята си и часове наред не можа да заспи заради ужасните жвакащи звуци от противното мърсуване на боговете оттатък. Най-накрая, току призори, се унесе в неспокойна дрямка. Последната му мисъл беше колко хубаво ще е, когато Лийфи най-накрая си спретне номерчето и се замъкне заедно с останалите някъде, на някое място, по-подходящо за техните свинщини.