Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Инстинктивно пое пистолета и се изправи на крака. Внимателно огледа оръжието, после се намръщи и го прибра. Питаше се защо екипажът го е оставил сам в контролната зала, най-важната част на кораба. И защо са го оставили въоръжен?

Опита да си спомни лицата, които бе видял миг преди да рухне на пода. Бяха само неясни спомени, мътни разфокусирани очертания с глухи гласове като насън. Наистина ли бе видял хора тук?

Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно се убеждаваше, че е измислил тия хора с гаснещото си съзнание. Тук нямаше никой. Беше сам в мозъчния център на кораба.

Пристъпи към главното контролно табло. То беше разделено на десет части. На всяка имаше редици циферблати, чиито изящни стрелки сочеха загадъчни цифри. На всяка имаше ключове, бутони, реостати и ръчки.

Барънт бавно закрачи край секторите, гледайки съзвездията от примигващи лампички, които покриваха стените чак до тавана. Последният сектор, изглежда, беше нещо като общ контролен блок за всички останали. Сред него имаше екранче с думите: „Координация, Ръчна/Автоматична“. Светеше само половината Автоматична. Имаше подобни екранчета за навигация, наблюдение, предотвратяване на сблъсъци, влизане и излизане от подпространството, влизане и излизане от нормалното пространство, приземяване. Всички бяха включени на автоматика. По-нататък откри огромния екран, който отчиташе хода на полета в часове, минути и секунди. Време до Пропускателен пункт 1 — 29 часа, 4 минути, 51 секунди. Престой 3 часа. Време от Пропускателния пункт до Земята — 480 часа.

Контролното табло примигваше и мъркаше безметежно и самодоволно. Барънт едва превъзмогваше чувството, че присъствието на човек в този машинен храм е светотатство.

Той провери въздухопроводите. Бяха включени на автоматично действие и подаваха точно толкова кислород, колкото бе необходим за самотния човек в залата.

Но къде беше екипажът? Барънт разбираше необходимостта звездолетът да се управлява главно от автоматизирана програмираща система. Толкова грамадна и сложна структура задължително трябваше да бъде самостоятелна. Но нали хората я бяха изградили, те бяха съставили програмите. Защо ги нямаше тук да следят таблата, да променят програмата при нужда? Ами ако се наложеше надзирателите да останат по-дълго на Омега? Ако потрябваше да отминат пропускателния пункт и да продължат направо към Земята? Ако станеше необходимо изобщо да променят посоката? Кой превключваше програмите, кой даваше заповеди на кораба, кой беше ръководният разум, направляващ цялата дейност?

Барънт претърси контролната зала. Откри шкаф, пълен с кислородни маски. Взе една, провери я и излезе в коридора.

След дълго лутане стигна до врата с надпис „КАЮТА ЗА ЕКИПАЖА“. Помещението зад нея беше чисто и празно. Леглата бяха подредени в правилни редове, без одеяла и чаршафи. В шкафчетата нямаше нито дрехи, нито каквито и да било лични вещи. Барънт излезе и провери каютите на офицерите и капитана. Никъде не откри следи от скорошно човешко присъствие.

Завърна се в контролната зала. Вече беше ясно, че корабът няма екипаж. Може би земните власти толкова се доверяваха на разписанията и надеждното функциониране на кораба, че бяха сметнали екипажа за излишен. Може би…

Но подобен начин на действие му се струваше твърде странен и рискован. Имаше нещо много загадъчно в тая Земя, която оставя звездолетите да пътуват без човешки надзор.

Реши засега да отложи преценката, докато събере повече факти. За момента трябваше да мисли по проблемите на собственото си оцеляване. В джобовете си имаше хранителни концентрати, но не бе успял да вземе много вода. Щеше ли да намери запаси в този безпилотен кораб? Не биваше да забравя за надзирателите долу, в общата зала. И трябваше да помисли какво ще стане на пропускателния пункт и как да преодолее трудностите.

Барънт откри, че не се налага да използува собствените си запаси. Машините в офицерската столова все още отпускаха храна и напитки при натискане на бутона. Не знаеше дали ястията са естествени, или синтезирани по химичен път. Бяха вкусни и хранителни, друго не го интересуваше.

Зае се да изследва част от горните етажи, но след като се залута на няколко пъти, реши да не поема излишни рискове. Жизненият център на кораба беше контролната зала и Барънт прекарваше там по-голямата част от времето си.

Откри и илюминатор. Като задействува ръчката, която отваряше стоманените капаци, Барънт надзърна към необятната панорама от звезди сред чернотата на космоса. Безброй светила се разстилаха отвъд границите на най-буйните му фантазии. Загледан към тях, Барънт усети как в душата му се надига могъщ прилив на гордост. Тук беше неговото място, тия безименни звезди бяха неговото наследство.