Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Времето за достигане на пропускателния пункт намаляваше, оставаха само шест часа. Барънт гледаше как оживяват нови сектори от контролното табло, как приборите проверяват и променят силите, управляващи кораба, за да го подготвят за кацане. Три часа и половина преди пристигането Барънт направи интересно откритие. Намери централната корабна система за свръзка. Включвайки на приемане, можеше да подслушва разговорите в надзирателската зала.

Не узна почти нищо полезно. От предпазливост или пък просто от липса на интерес надзирателите не говореха за политика. Като се изключат дежурствата на затворническия кораб, те прекарваха живота си на пропускателния пункт. Част от приказките им бяха неразбираеми за Барънт. Но той продължаваше да слуша, неудържимо привлечен от всичко, което можеха да кажат тия земни жители.

— Ходил ли си някога да плуваш във Флорида?

— Не обичам солената вода.

— Тъкмо преди да ме мобилизират в Стражата, спечелих трета награда на Дейтънското изложение за орхидеи.

— Като се пенсионирам, ще си купя вила в Антарктика.

— Колко ти остава?

— Осемнайсет години.

— Е, все някой трябва да върши тая работа.

— Да, ама защо тъкмо аз? И защо няма отпуски на Земята?

— Нали си гледал записите, знаеш защо. Престъпността е болест. Заразна е.

— И какво от това?

— Това, че щом работиш с престъпници, рискуваш да се заразиш. Може да пренесеш заразата на Земята.

— Не е честно…

— Няма как. Ония учени си знаят работата. Пък и на контролния пункт не е чак толкова зле.

— Да, ако обичаш всичко да е изкуствено… въздух, семейство, храна…

— Е, не може всичко да е наред. Семейството ти там ли е?

— Искат да се връщат на Земята.

— Разправят, че като изкараш пет години на пункта, вече не можеш да се върнеш. Гравитацията ще ти види сметката.

— Бих рискувал. Стига да можеше…

От тия разговори Барънт разбра, че навъсените надзиратели са човешки същества като затворниците на Омега. Изглежда, повечето пазачи не харесваха работата, която трябваше да вършат. Също като заточениците от Омега те копнееха да се завърнат на Земята.

Остави размислите върху придобитата информация за по-късно. Корабът бе достигнал пропускателния пункт и цялото огромно табло блестеше и тръпнеше, извършвайки последни приготовления за сложните маневри по скачването.

Най-сетне маневрите привършиха и двигателите утихнаха. По свързочната система чу как надзирателите напускат общата зала. Проследи маршрута им по коридорите към рампата. Чу последния да казва, преди да напусне кораба:

— Ето ги и проверяващите. Кажете нещо бе, момчета.

Никой не му отговори. Надзирателите бяха изчезнали и сега из коридорите се разнесе нов звук: тежката маршова стъпка на ония, които пазачът бе нарекъл проверяващи.

Изглежда, бяха много. Проверката започна от машинните зали и методично се заизкачва нагоре. Ако се съдеше по звуците, те отваряха всяка врата и проверяваха не само помещенията, но и шкафовете.

Стиснал пистолета с потна длан, Барънт се питаше къде би могъл да се скрие на този огромен кораб. Трябваше да предполага, че ще претърсят навсякъде. В такъв случай най-добрият му шанс беше да се промъкне край тях и да намери убежище в някой от вече претърсените сектори на кораба.

Той надяна кислородна маска и излезе в коридора.

Половин час по-късно Барънт все още не бе измислил как да се промъкне край проверяващите. Те бяха свършили претърсването на по-долните нива и се изкачваха към етажа на контролната зала. Барънт ги чуваше как крачат по коридорите. Той продължи да отстъпва на стотина метра пред тях, като се мъчеше да открие сигурно укритие.

В края на този коридор трябваше да има стълба. Можеше да слезе по нея към друг етаж, към вече претърсените части на кораба. Побягна напред, питайки се дали не греши с предположенията за стълбата. Все още имаше съвсем смътна представа за схемата на кораба. Ако грешеше, щеше да се озове в капан.

Достигна края на коридора и стълбата си беше на мястото. Стъпките зад гърба му отекваха все по-наблизо. Той побягна надолу, като се озърташе през рамо.

И налетя с глава напред право върху огромна човешка гръд.

Барънт отскочи назад и насочи пластмасовия пистолет срещу грамадната фигура. Но в последния момент удържа пръста си на спусъка. Това срещу него не беше човек.

Беше високо над два метра, облечено в черна униформа с надпис „ПРОВЕРЯВАЩ — АНДРОИД B 212“. Главата от пластмаса с цвят на маджун беше изкусно изваяна във формата на стилизирано човешко лице. Дълбоко в очите тлееше неестествен червеникав блясък. Грижливо пазейки равновесие, автоматът се люшкаше на двата си крака, гледаше Барънт и бавно пристъпваше към него. Барънт се отдръпна и се зачуди дали игленият лъч може да спре подобно чудовище.