Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Така и не разбра, защото андроидът го заобиколи и продължи нагоре по стълбата. На гърба му беше нанесено с шаблон „ОТДЕЛ ЗА БОРБА С ГРИЗАЧИТЕ“. Барънт разбра, че този андроид е програмиран да търси само мишки и плъхове. Присъствието на нелегален пътник не му правеше впечатление. Навярно и другите андроиди имаха специализирани програми.

Изчака в един празен склад на долния етаж, докато чу андроидите да напускат кораба. След това изтича пак към контролната зала. Надзирателите не се появиха. Точно по разписанието огромният звездолет напусна пункта. Направление — Земята.

Останалата част от пътуването мина без произшествия. Барънт поспа, хапна и преди корабът да навлезе в подпространството, дълго гледа през илюминатора необятната звездна шир. Опита да си представи планетата, към която отиваше, но в съзнанието му не изплува никакъв образ. Що за хора строяха огромни звездолети, а не ги заселваха с екипажи? Защо пращаха проверяващи, а в същото време ги надаряваха само с най-тесни и специализирани способности? Защо трябваше да пращат на заточение значителна част от населението си, а после изобщо да не проверяват в какви условия живеят и умират заточениците? Защо беше необходимо да изтриват от паметта на затворниците всички спомени за Земята?

Барънт не откриваше отговор.

Часовниците в контролната зала деловито отмерваха минутите и часовете на полета. Корабът навлезе в подпространството, сетне излезе от него и намалявайки скоростта, описа орбита около един синьо-зелен свят, който Барънт наблюдаваше със смесени чувства. Трудно му беше да повярва, че най-после се завръща на Земята.

По пладне в един ослепително слънчев ден корабът кацна някъде сред земния Северноамерикански континент. Барънт бе предвидил да изчака с излизането, докато се мръкне, но по екраните на контролната зала просветна старинен и нелеп надпис: „Всички пътници и членове на екипажа да напуснат незабавно. Корабът се подготвя за пълно обеззаразяване. Двадесет минути.“

Не знаеше какво ще е това пълно обеззаразяване. Но след като настоятелно подканваха екипажа да напусне, кислородната маска можеше да се окаже недостатъчна. От двете опасности му се струваше, че по-малката е да напусне кораба.

Членовете на Втора група дълго бяха обмисляли как да бъде облечен Барънт при слизането от звездолета. Първите минути на Земята щяха да бъдат съдбоносни. Никакви хитрини нямаше да му помогнат, ако дрехите му се окажеха очебийно странни, чуждоземни, непознати. Трябваше му типично земно облекло, но групата не беше сигурна какво точно носят земните граждани. Едни искаха Барънт да облече възстановен по приблизителните им оценки цивилен костюм. Други смятаха, че надзирателската униформа, която е носил на борда, ще му помогне и след пристигането на Земята. Лично Барънт се бе присъединил към третото мнение, че един син работен комбинезон най-малко ще се забелязва на космодрума, а и стилът му най-малко би се променил в течение на годините. В градска обстановка подобно облекло би могло да му създаде затруднения, но за това щеше да мисли като му дойде времето.

Той бързо смъкна надзирателската униформа. Под нея беше облечен в лек работен комбинезон. Барънт скри пистолета, сглоби сгъваемата кутия за закуска и като я подмяташе небрежно, тръгна по коридора към рампата. За миг се поколеба дали да не остави оръжието на кораба. Реши да не се разделя с него. Ако се стигнеше до проверка, все едно щяха да го разобличат — с пистолета поне имаше шанс да се изтръгне от лапите на полицията.

Дълбоко си пое дъх, излезе от кораба и тръгна надолу по рампата.

Нямаше нито стража, нито проверяващи, нито полиция, нито армейски части, нито митничари. Изобщо нямаше никого. Далече в края на просторното поле видя редици звездолети, блестящи под слънчевите лъчи. Право пред него имаше ограда с широко отворена врата.

Барънт пресече полето бързо, но без очевидна припряност. Нямаше представа защо всичко е толкова просто. Може би земната тайна полиция разполагаше с по-изкусни средства за проверка на пътниците от звездолетите.

Стигна до вратата. Там нямаше никой, освен някакъв плешив мъж на средна възраст и десетинагодишно хлапе. Те като че чакаха него. Трудно му беше да повярва, че са държавни служители, и все пак кой знае какви бяха земните обичаи? Той мина през портата.

Водейки момчето за ръка, плешивият мъж се приближи към него.

— Извинявайте.