Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Сестро, трябва бързо да намерим място да се скрием. Самолетът може да е съобщил за нас и след няколко часа тук ще гъмжи от войници. Ако искате да стигнете някога до манастира, станете и елате с мен.

Той почака за момент, след това внимателно стана от нея и седна, докато хълцанията й намаляха. Най-после Грасиела седна. Лицето й бе зацапано с кал, очите й бяха зачервени от плач, косата й бе в безпорядък и все пак красотата й зашеметяваше Рикардо. Той каза спокойно:

— Съжалявам, че ви уплаших. Изглежда, че не зная как да се държа в близост до вас. Обещавам, че ще се опитам да бъда по-внимателен в бъдеще.

Тя го погледна със своите блестящи тъмни очи, изпълнени със сълзи, и Рикардо нямаше представа какво мисли. Въздъхна и стана. Тя го последва.

— Тук наблизо има десетки пещери — каза й Рикардо. — Ще се скрием в една от тях за през нощта. На разсъмване ще можем да тръгнем отново.

Лицето му бе наранено и следите от ноктите й кървяха, но въпреки това, което се беше случило, той я чувстваше беззащитна и уязвима. Изпитваше желание да й каже нещо успокояващо. Но сега мъчеше. Не му идваше наум нищо.

Пещерите бяха издълбани през хилядолетията от ветрове, наводнения и земетресения в безкрайно разнообразие. Някои от тях представляваха ниши в планинските скали, други бяха безкрайни тунели, неизследвани никога от човека.

На една миля от мястото, където бяха видели самолета, Рикардо намери пещера, която го задоволи. Ниският вход беше почти покрит от храсти.

— Почакайте тук — каза той.

Той премина, пълзейки, през входа и влезе в пещерата. Вътре беше тъмно, като само през входа проникваше бледа светлина. Нямаше начин да се разбере колко е дълга пещерата, но това нямаше значение, защото нямаше за какво да се изследва.

Той излезе отвън при Грасиела.

— Изглежда безопасна — каза Рикардо. — Моля, почакайте вътре. Ще събера клони, за да покрия входа на пещерата. Ще се върна след няколко минути.

Видя как Грасиела влиза безмълвно в пещерата и си помисли дали ще я завари там, когато се върне. Даде си сметка, че ужасно желаеше да я завари.

Вътре в пещерата Грасиела видя как той тръгва, после се отпусна на студената земя, обзета от отчаяние.

„Не мога да издържам повече — помисли тя. — Къде си, Исусе? Моля те, освободи ме от този ад.“

И наистина беше ад. От самото начало Грасиела се бореше срещу притегателната сила, която я теглеше към Рикардо. Помисли си за мавъра.

„Аз се страхувам от себе си. От злото в мен. Желая този мъж, а не трябва.“

И така тя бе изградила бариера от мълчание между двамата — тишината, в която бе живяла в манастира. Но сега, без дисциплината на манастира, без молитвите, без опората на строгия режим Грасиела не беше в състояние да прогони своята вътрешна тъмнина. Беше прекарала години, борейки се със сатанинските пориви на своето тяло, опитвайки се да забрави звуците, стенанията и въздишките, които стигаха до нея от леглото на майка й.

Мавърът гледаше голото й тяло.

„Ти си още дете. Обличай си дрехите и се махай оттук…“

„Аз съм жена!“

Бе прекарала толкова много години, опитвайки се да забрави усещането от мавъра в нея, да изтрие от паметта си ритъма на телата им, които се движеха заедно, изпълвайки я с чувството, че най-после е жива.

Вика на майка й: „Кучко такава!“

И думите на лекаря: „Главният хирург реши сам да ви зашие. Каза, че сте твърде красива, за да имате белези.“

Всичките години на молитва бяха, за да я освободят от угризения. И не бяха успели.

От първия път, когато Грасиела бе видяла Рикардо Меладо, миналото се бе върнало. Той бе красив, нежен и мил. Когато бе малко момиче, Грасиела бе мечтала за някого като Рикардо. Когато се приближеше до нея, когато я докосваше, тялото й веднага пламваше и тя се изпълваше с дълбок срам.

„Аз съм Божия невяста, а мислите ми са предателство към Бога. Аз ти принадлежа, Исусе. Моля те, помогни ми сега. Освободи ума ми от нечисти мисли.“

Грасиела се бе опитвала отчаяно да поддържа стената на мълчание помежду им, стена, която никой освен Бог не би трябвало да премине, стена срещу дявола. Но искаше ли тя да се пази от дявола? Когато Рикардо бе скочил върху нея и я бе съборил на земята, това бе мавърът, който правеше любов с нея, монахът, който се опитваше да я изнасили, и в нейното объркано съзнание, това бяха те, срещу които се бореше.

„Не — призна тя пред себе си, — това не е вярно. Това, срещу което се бореше, бе собственото й желание. Тя се разкъсваше между своя дух и жаждата на плътта си. — Не бива да се предавам. Трябва да се върна в манастира. Той ще се върне всеки момент. Какво да правя?“