Сидни Шелдън - Пясъците на времето

— Не биваше да се биеш с тях, глупчо — каза сърдито Лучия.

Гласът му бе неясен шепот.

— Не можех да им позволя да ти говорят по този начин.

„Не можех да им позволя да ти говорят по този начин!“

Лучия бе трогната така, както никога преди. Стоеше, гледайки го и си мислеше:

„Колко пъти този човек рискува живота си за мен?“

— Няма да те оставя да умреш — каза тя яростно. — Няма да допусна да умреш. — Изправи се решително. — Връщам се веднага.

Лучия намери вода и кърпи в стаята на свещеника в задната част на църквата и проми раната на Рубио. Лицето му беше горещо при докосване, а тялото му бе потънало в пот. Тя сложи на челото му студена кърпа. Очите му бяха затворени и изглеждаше като заспал. Лучия обгърна с ръце главата му и започна да му говори. Нямаше значение какво казва. Говореше, за да го поддържа жив, принуждавайки го да се придържа към тънката нишка на своето съществуване. Продължаваше да бърбори, страхувайки се да спре дори за секунда.

— Ще работим във фермата ти заедно, Рубио. Искам да се запозная с майка ти и сестрите ти. Мислиш ли, че ще ме харесат? Много бих искала да ме харесат. Аз съм добър работник, скъпи. Ще видиш. Никога не съм работила във ферма, но ще се науча. Ще направим най-хубавата ферма в цяла Испания.

Лучия прекара следобеда, като му говореше, сменяше превръзките му и охлаждаше трескавото му тяло с влажни кърпи. Кървенето бе почти спряло.

— Виждаше ли, скъпи? Състоянието ти се подобрява. Ще се оправиш. Аз ти казах. Ти и аз ще живеем чудесно заедно, Рубио. Само не умирай. Моля те!

Тя плачеше.

Лучия гледаше как следобедните сенки падат върху стените на църквата през цветните стъкла и бавно избледняват. Със залеза небето потъмня и накрая настъпи мрак. Тя смени още веднъж превръзката на Рубио. Внезапно, толкова близко, че я стресна, църковната камбана заби. Започна да брои със затаен дъх. Едно… три… пет… седем… осем. Осем часа. Викаше я, казвайки й, че е време да се върне в заложната къща. Време е да избяга от този кошмар и да се спаси.

Лучия коленичи и докосна челото му отново. Той гореше в треска. Тялото му бе потънало в пот, а дишането му бе леко и хрипкаво. Тя не виждаше никакво кървене, но това можеше да означава, че кръвоизливът е вътрешен.

„По дяволите! Спасявай се, Лучия“ — помисли тя.

— Рубио… мили…

Той отвори очи в полусъзнание.

— Ще трябва да те оставя за малко — каза Лучия.

Той сграбчи ръката й.

— Моля те…

— Няма нищо — пошепна тя. — Ще се върна.

Лучия стана и хвърли последен продължителен поглед към него.

„Не мога да му помогна“ — помисли тя.

Взе златния кръст и излезе бързо през вратата на църквата. Очите й бяха пълни със сълзи. Стигна улицата и се отправи бързо към заложната къща. Човекът и братовчедът му щяха да я чакат там с паспорта и свободата й.

„Сутринта, когато започне църковната служба, ще намерят Рубио и ще повикат лекар. Ще го лекуват и той ще се оправи. Само че няма да преживее нощта — помисли Лучия. — Е, това не е мой проблем.“

Заложната къща беше точно пред нея. Беше закъсняла само няколко минути. Видя, че лампите в магазина светят. Мъжете я чакаха.

Тръгна по-бързо, след това се затича. Пресече улицата и се втурна през отворената врата.

Зад бюрото в полицейското управление седеше униформен офицер. Той изправи глава при появяването на Лучия.

— Трябвате ми — извика тя. — Един мъж е ранен с нож. Може би умира.

Полицаят не зададе въпроси. Вдигна телефона и размени няколко думи. След това каза:

— Ще дойдат с вас след малко.

Почти веднага се появиха двама цивилни полицаи.

— Някой е бил ранен, сеньорита?

— Да. Моля ви, последвайте ме. Бързо!

— Ще вземем лекаря по пътя — каза единият. — След това може да ни заведете при приятеля си.

Взеха лекаря от дома му и Лучия ги доведе до църквата.

Когато влязоха вътре, лекарят се приближи до неподвижното тяло на пода и клекна до него. Секунда по-късно погледна към тях.

— Едва е жив. Ще повикам линейка.

Лучия падна на колене и промълви:

„Благодаря ти, Господи. Направих всичко, което можах. Сега ми дай възможност да се измъкна и никога повече няма да те безпокоя.“

Един от полицаите я беше гледал през целия път до църквата. Изглеждаше му толкова позната. И изведнъж разбра защо. Имаше странна прилика със снимката в информационния циркуляр на Интерпол.

Той пошепна нещо на другия и двамата се обърнаха да я разгледат. След това се приближиха до нея.

— Извинете, сеньорита. Ще бъдете ли така добра да се върнете с нас в управлението? Имаме няколко въпроса, които бихме искали да ви зададем.