Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Условията на живот в манастира бяха спартански. През зимата студът беше пронизващ, а през прозорците едва проникваше бледа светлина. Монахините спяха напълно облечени върху сламеници, покрити с одеяла от груба вълна. Всяка имаше своята мъничка килия, чиято мебелировка бяха само сламеникът и дървен стол с права облегалка. Нямаше умивалник. В ъгъла стояха малка пръстена кана и тас. На никоя монахиня не беше позволено да влиза в килията на друга, освен на преподобната майка Бетина. Нямаше никакви забавления, само работа и молитви. Имаше работни места за плетене, подвързване на книги, тъкане и приготвяне на хляб. Молитвите траеха осем часа на ден: Matins, Lauds, Prime, Terce, Sext, None, Vespers и Compline. Освен тях имаше и други занимания — благословения, химни и молебствия.

Matins се казваше, когато половината от света беше заспала, а другата половина тънеше в грях.

Lauds беше за посрещане на изгрева, приветстван като въздигащата се фигура на Христос.

Prime беше сутрешната молитва за благословия на работата през деня.

Terce беше в девет часа сутринта, посветена от свети Ангустин на Светия Дух.

Sext беше в единадесет и половина сутринта, предназначена за потискане на човешките страсти.

None се произнасяше тихо в три часа след обяд, часа на Христовата смърт.

Vespers беше вечерната служба на църквата, така както утринната отбелязваше началото на деня.

Compline бе завършекът на деня, вид вечерна молитва, подготовка за смъртта, както и за сън, завършвайки деня с думи на покорство: Manus tuas, domine commendo spiritum meum. Redemisti nos, domin, deus, veritatis 11 11 В твоите ръце, Господи, предавам своя дух. Изкупи греховете ни, Господи, истинний Боже. — Б.пр. .

В някои от другите ордени бичуването беше прекратено, но в Цистерцианските манастири то все още съществуваше. Поне веднъж седмично, а понякога и всеки ден, монахините наказваха телата си с камшик, състоящ се от шест възлести шнура, които предизвикваха агонизираща болка. Използваше се за нанасяне на удари по гърба, краката и хълбоците. Бернар от Клерво, аскетичният абат на Цистерцианците, беше поучавал: „Христовото тяло бе обезобразено… нашите тела трябва да бъдат доведени до подобие на Неговото.“

Това беше живот по-суров от този, в който и да е затвор, и все пак обитателите живееха в екстаз, какъвто никога не бяха познавали във външния свят. Те се бяха отрекли от физическа любов, вещи и свобода на избора, но също и от алчност и амбиции, омраза и завист, и всякакво бреме и изкушения, които външният свят налагаше. В манастира царуваше всепроникващ мир и неизразимо чувство на радост от това да бъдеш едно с Бога. Съществуваше едно неописуемо спокойствие зад стените на манастира и в сърцата на тези, които живееха там. Ако манастирът беше затвор, това бе затвор в небесния рай със съзнанието за щастлива вечност за тези, които свободно бяха избрали да бъдат там и да останат там.

Сестра Лучия се събуди от биенето на манастирската камбана. Отвори очи, стресната и объркана за момент. Малката килия, в която спеше, беше тъмна. Звукът на камбаната й подсказваше, че е три сутринта, когато почва утринната молитва, докато светът отвън тъне в мрак.

„По дяволите! Тази рутина ще ме убие“ — помисли сестра Лучия.

Тя легна отново в малкото си легло, жадувайки за цигара. След това се измъкна пак с нежелание от леглото. Тежката одежда, която носеше и в която спеше, дразнеше чувствителната й кожа като гласпапир. Помисли си за красивите модни рокли в апартамента си в Рим и виличката си в Гщад.

Сестра Лучия чу идващия отвън шум на събиращите се в коридора монахини. Оправи си небрежно леглото и излезе в дългия коридор, където монахините със сведени очи се нареждаха в редица. Бавно всички тръгнаха към параклиса.

„Приличат на стадо глупави пингвини — помисли сестра Лучия. Тя не проумяваше защо тези жени бяха изоставили нормалния живот, отказвайки се от секс, хубави дрехи и гастрономически удоволствия. — Без тези неща какъв е смисълът да се живее? И тези проклети правила!“

Когато сестра Лучия постъпваше в манастира, преподобната майка й каза:

„Трябва да вървиш със склонена глава. Дръж ръцете си прибрани под одеждата. Прави малки стъпки. Върви бавно. Не бива да разменяш погледи с никоя от другите сестри или даже да ги поглеждаш. Не бива да говориш. Твоите уши са, за да чуваш само божието слово.“

„Да, преподобна майко.“

Месец по-късно Лучия получи следващото напътствие.

„Тези, които идват тук, го правят не за да се присъединят към другите, а за да общуват сами с Бог. Самотата на духа е необходимост за единението с Бог. Тя се улеснява от правилата за мълчание.“