Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Червеният камион беше в двора със запален двигател. В бъркотията тримата мъже преминаха почти незабелязано, но тези, които видяха бягството им, бяха твърде заети да се спасяват, за да сторят нещо. Без да кажат нито дума, Хайме и другарите му скочиха отзад в камиона и той потегли, разпръсвайки обезумелите пешеходци из препълнените улици.

Хората от Гуардиа Сивил, полувоенната провинциална полиция, накипрени със зелени униформи и черни лачени шапки, се опитваха напразно да овладеят изпадналата в истерия тълпа. Служителите на Полиция Армада, разположена в главните градове на провинциите, бяха също безпомощни да се справят с безумния спектакъл. Хората се стремяха да избягат във всички посоки, опитвайки се отчаяно да се спасят от разярените бикове.

Опасността идваше по-малко от биковете, отколкото от самите хора, които се тъпчеха един друг в стремежа си да избягат. Жени и старци бяха съборени и стъпкани от бягащата тълпа.

Хайме гледаше поразен зашеметяващия спектакъл.

— Не беше планирано да се случи така — възкликна той.

Взираше се безпомощно в касапницата, която се вихреше. Не можеше да направи нищо, за да я спре. Затвори очи, за да не вижда повече това.

Камионът стигна покрайнините на Памплона и се отправи на юг, като остави зад себе си шума и бъркотията.

— Къде отиваме, Хайме? — попита Рикардо Меладо.

— Има една безопасна къща извън Торе. Ще останем там, докато се стъмни и след това ще продължим.

Феликс Карпио потрепваше от болка.

Хайме Миро го гледаше, изпълнен със състрадание.

— Скоро ще бъдем там, приятелю — каза той нежно.

Той не можеше да забрави ужасната сцена в Памплона.

След половин час приближиха малкото село Торе.

Заобикаляйки го, стигнаха до една самотна къща в планината над селото. Хайме помогна на двамата мъже да слязат от червения камион.

— Ще ви вземат в полунощ — уведоми ги шофьорът.

— Нека доведат лекар — каза Хайме. — И се отървете от камиона.

Тримата влязоха в сградата. Беше селска къща, проста и удобна, с огнище във всекидневната и таван с греди. На масата имаше бележка. Хайме я прочете и се усмихна на гостоприемната фраза: Mi casa es su casa 6 6 Моят дом е и негов дом. — Б.пр. . На полицата имаше бутилки с вино. Хайме наля за тримата.

— Нямаме думи да ти благодарим, приятелю. За твое здраве! — каза Рикардо Меладо.

Хайме вдигна чашата си.

— За свободата!

Изведнъж се чу чуруликане на канарче в клетка. Хайме се приближи до него и погледа за миг как пърхаше с криле. След това отвори клетката, внимателно извади птицата и я занесе до един отворен прозорец.

— Отлитай, pajarito 7 7 Птиченце. — Б.пр. — каза нежно той. — Всички живи същества трябва да бъдат свободни.

Мадрид

Премиер-министърът Леополдо Маринес беше яростен. Той бе дребен очилат човек и цялото му тяло се тресеше, докато говореше:

— Хайме Миро трябва да бъде спрян — викаше той. — Гласът му беше писклив и пронизителен. — Разбирате ли ме? — Той гледаше свирепо към няколкото мъже, събрани в стаята. — Ние търсим само един терорист, а цялата армия и полиция не са в състояние да го открият.

Срещата се провеждаше в двореца Монлоа, където премиерът живееше и работеше, на пет километра от центъра на Мадрид, на Каретера де Галициа — шосе без пътни знаци. Зданието беше от зелени тухли, с балкони от ковано желязо, зелени транспаранти и защитни кулички на всеки ъгъл.

Беше горещ сух ден и през прозорците можеха да се видят издигащи се стълбове от нагрят въздух като батальони призрачни войници.

— Вчера Миро е превърнал Памплона в бойно поле — Мартинес удари с юмрук върху бюрото си. — Убил е двама пазачи и е измъкнал двама от своите терористи от затвора. Много невинни хора са били убити от биковете, които той е пуснал на свобода. За момент никой не каза нищо.

При приемането на поста си премиер-министърът беше заявил самодоволно:

— Моята първа работа ще бъде да сложа край на тези сепаратистки групи. Мадрид е великият обединител. Той превръща андалузци, баски, каталонци и галицийци в испанци.

Той се оказа прекалено оптимистичен. Непримиримите баски имаха други идеи и вълната от бомбени атентати, обири на банки и демонстрации на терористи от ETA, Euzcadi ta Ascatauna 8 8 Земята на баските и нейната свобода. — Б.пр. , беше продължила с неотслабваща сила.

Мъжът отдясно на Мартинес каза спокойно:

— Аз ще го открия.

Това беше полковник Роман Акока, шеф на ГСО — Група за специални операции, създадена за борба с баските терористи. Акока бе на около шестдесет и пет години, гигант с лице в белези и студени очи. Той беше служил като млад офицер при Франсиско Франко по време на Гражданската война и досега фанатично се придържаше към Франковата философия: „Ние сме отговорни само пред Бога и пред историята.“