Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Биковете препускаха надолу откъм далечния край на улицата, покрай Кале Лаестафета и Кале де Хавиер, покрай аптеки, магазини за дрехи и сергии за плодове към Плаза де Хемингуей, а побеснялата тълпа ги съпровождаше с викове „Оле“. При приближаването им настъпваше лудо блъскане, за да избягнат острите рога и смъртоносните копита. Внезапната реалност на приближаващата смъртна заплаха караше някои участници да потърсят убежище по входове и аварийни стълбища. Тези мъже бяха съпровождани от подигравателни викове „Cobardon“ — страхливец. Неколцина, които се бяха препънали паднали на пътя на биковете, бяха бързо измъкнати на безопасно място.

Малко момче и неговият дядо стояха зад барикадите — и двамата задъхани от възбуда при зрелището, разиграващо се на няколко метра от тях.

— Погледни ги! — възкликна старецът. — Грандиозно!

Малкото момче потрепери.

— Tengo miedo, Abuelo. — Страхувам се, дядо.

Старецът го обгърна с ръка.

— Да, Мануело. Страшно е. Но е чудесно. Някога и аз тичах с биковете. Несравнимо е. Предизвикваш смъртта и това те кара да се чувстваш мъж.

По правило животните изминаваха за две минути деветстотинте метра по Кале Санто Доминго до арената и след като попадаха на сигурно място, в корала се пускаше трета ракета. Този ден трета ракета не излетя, защото стана нещо, което никога не беше се случвало през четиристотингодишната история на борбите с бикове в Памплона.

Докато животните препускаха надолу по тясната улица, неколцина мъже, облечени в живописни костюми, разместиха дървените барикади, биковете бяха прогонени от обезопасената улица и се насочиха към центъра на града. Щастливото допреди малко празненство изведнъж се превърна в кошмар. Бесните животни се нахвърлиха върху смаяните зрители. Малкото момче и неговият дядо бяха измежду първите, които загинаха, съборени и прегазени от връхлитащите бикове. Безмилостни рога се врязаха в една детска количка, убиха детето и повалиха майката на земята, където бе стъпкана. Смъртта витаеше навсякъде из въздуха. Животните газеха безпомощните зрители, събаряха жени и деца, забиваха своите дълги, смъртоносни рога в хора, сергии, статуи, помитайки всичко, което е имало нещастието да попадне на пътя им. Хората крещяха от ужас, бореха се отчаяно да не попаднат на пътя на смъртоносните грамади.

Един яркочервен камион внезапно се появи на пътя на биковете и те се насочиха към него, надолу по Кале де Естрела — улицата, която водеше към затвора на Памплона.

Затворът е мрачно двуетажно каменно здание с прозорци защитени с тежки решетки. На всеки от четирите му ъгли има кули, а над вратата му се развява червено-жълтото испанско знаме. Каменната порта води до малък вътрешен двор. Вторият етаж на зданието се състои от редица килии със затворници, осъдени на смърт.

В затвора едър пазач в униформата на Полиция Армада водеше по коридора на втория етаж свещеник, облечен в прости черни одежди. Полицаят носеше автомат.

Забелязвайки въпросителния поглед на свещеника по повод оръжието, пазачът каза:

— Никоя предпазливост не е излишна тук, отче. На този етаж държим изметта на обществото.

Пазачът пропусна свещеника да премине през метален детектор, много подобен на използваните в летищата.

— Съжалявам, отче, но правилникът…

— Разбира се, синко.

Когато свещеникът премина през уреда, пронизителна сирена огласи коридора. Пазачът инстинктивно стисна оръжието си.

Свещеникът се обърна и се усмихна.

— Грешката е моя — каза той, свали тежкия метален кръст, висящ на врата му на сребърна верига, и го подаде на пазача.

Когато премина, този път уредът не издаде звук. Пазачът върна кръста на свещеника и двамата продължиха пътя си навътре към дълбините на затвора.

Вонята в коридора, близо до килиите, беше непоносима.

Пазачът беше във философско настроение.

— Вижте, губите си времето тук, отче. Тези животни нямат души за спасяване.

— Все пак трябва да опитаме, синко.

Пазачът поклати глава.

— Казвам ви, вратите на ада с нетърпение очакват и двамата.

Свещеникът погледна пазача с изненада.

— Двамата? Казаха ми, че от изповед се нуждаят трима.

Пазачът сви рамене.

— Спестихме ви известно време. Замора умря в лазарета тази сутрин. Сърдечен удар.

Мъжете бяха стигнали двете най-отдалечени килии.

— Пристигнахме, отче.

Пазачът отключи вратата и отстъпи предпазливо назад при влизането на свещеника в килията. После той заключи вратата и застана в коридора, готов да реагира и при най-малкия признак на опасност.