Сидни Шелдън - Пясъците на времето

Свещеникът се приближи до човека, легнал върху мръсния затворнически нар.

— Вашето име, синко?

— Рикардо Меладо.

Свещеникът го изгледа внимателно. Трудно беше да се оцени как изглеждаше. Лицето му беше отекло и наранено. Очите му бяха почти затворени. През подпухналите си устни затворникът промълви:

— Радвам се, че успяхте да дойдете, отче.

— Вашето спасение е дълг на църквата, синко — отвърна свещеникът.

— Ще ме обесят ли тази сутрин?

Свещеникът го потупа леко по рамото.

— Осъден сте да умрете на гаротата.

Рикардо Меладо се втренчи в него.

— Не!

— Съжалявам. Заповедта беше дадена от самия премиер-министър.

Свещеникът постави ръка върху главата на затворника и произнесе напевно:

— Dime tus pesados… 2 2 Изповядай греховете си. — Б.пр.

— Грешил съм много в мисли, думи и дела и се разкайвам за всичките си грехове с цялото си сърце — каза Рикардо Меладо.

— Riego a nuestro Padre celestial para la salvacion de tu aima. En el nombre del Padre, del Hijo y del Espiritu Santo… 3 3 Моля се на нашия небесен отец за спасение на душата ти. В името на отца, сина и светия дух. — Б.пр.

Пазачът, слушайки навън, си помисли: „Каква глупава загуба на време. И Бог би плюл на този.“

— Сбогом, синко. Нека Бог приеме душата ти в мир — приключи свещеникът.

Той се отправи към вратата на килията и пазачът я отключи, след това отстъпи назад, като държеше автомата насочен към затворника. След като вратата бе отново заключена, пазачът се отправи към съседната килия и отвори вратата й.

— Ваш е, отче.

Свещеникът влезе в другата килия. Човекът в нея също беше жестоко бит. Свещеникът го изгледа продължително.

— Как е името ти, синко?

— Феликс Карпио.

Беше як брадат мъж с пресен сивосинкав белег на бузата, който брадата не можеше да прикрие.

— Не се страхувам да умра, отче.

— Това е добре, синко. Накрая никой от нас не бива пощаден.

Докато свещеникът слушаше изповедта на Карпио, далечен звук, отначало приглушен, после усилващ се, започна да отеква из зданието. Беше тътенът на копита, примесен с крясъците на бягащата тълпа. Пазачът се вслушваше стреснат. Звуците бързо се приближаваха.

— Побързайте, отче. Навън става нещо странно.

— Аз свърших.

Пазачът бързо отключи вратата на килията. Свещеникът излезе в коридора и пазачът я заключи зад него. Изведнъж откъм предната част на затвора, се чу силен трясък. Пазачът се обърна, за да погледне през тясното прозорче с решетки.

— По дяволите, какъв беше този шум?

— Изглежда, някой иска аудиенция с нас. Мога ли да взема това? — каза свещеникът.

— Да вземете кое?

— Вашето оръжие, por favor 4 4 Моля. — Б.пр. .

Казвайки това, свещеникът пристъпи близо до пазача. Свали горната част на големия кръст, окачен на врата му. Показа се дълга, застрашителна на вид, кама. Със светкавично движение той я заби в гърдите на пазача.

— Виждате, синко — рече той, като издърпа автомата от ръцете на умиращия пазач — Бог и аз решихме, че повече не се нуждаете от това оръжие. — In Nomine Patris 5 5 В името на отца. — Б.пр. — добави Хайме Миро и се прекръсти набожно.

Пазачът се свлече на циментовия под. Хайме Миро взе ключовете от тялото и бързо отвори вратите на двете килии. Шумът откъм улицата се усилваше.

— Да тръгваме — нареди Хайме.

Рикардо Меладо взе автомата.

— От вас става чудесен свещеник. Почти повярвах. — Той се опита да се усмихне с подпухналите си устни.

— Наистина добре са ви обработили вас двамата. Не се тревожете. Ще си платят за това.

Хайме обхвана с ръце двамата мъже и ги поведе надолу по коридора.

— Какво се случи със Замора?

— Пазачите го пребиха до смърт. Чувахме виковете му. Закараха го в лазарета и съобщиха, че е умрял от сърдечен удар.

Стигнаха до заключена желязна врата.

— Почакайте тук — рече Хайме.

Приближи се до вратата и каза на пазача от другата страна:

— Аз свърших тук.

Пазачът отключи вратата.

— Добре е да побързате, отче. Нещо става навън… — Той не довърши изречението си. Кръв рукна от устата му, когато ножът на Хайме потъна в тялото му.

Хайме махна с ръка на двамата мъже.

— Хайде.

Феликс Карпио взе пистолета на пазача и тримата тръгнаха надолу по стълбите. Навън цареше хаос. Полицаите се лутаха панически насам-натам, опитваха се да разберат какво става и да се справят с тълпите крещящи хора в двора, които се блъскаха, за да избягат от подлудените бикове. Един от тях бе връхлетял върху сградата и разбил каменния вход. Друг разкъсваше тялото на униформен пазач на земята.