Сидни Шелдън - Голо лице

— Обадете ми се в понеделник — каза той.

Джад се опита да претегли шансовете си да оцелее, докато таксито го караше към дома му. Не бяха много осезаеми. Какво толкова можеше да притежава, че човек като Дон Винтън така отчаяно да се нуждае от него? И кой беше Дон Винтън? Възможно ли беше наистина да не е регистриран в полицията? Дали не се представяше под друго име? Не. Муди съвсем ясно беше произнесъл „Дон Винтън“.

Концентрацията му струваше огромни усилия. Всяко рязко движение на таксито причиняваше болезнени спазми по цялото му разнебитено тяло. Джад размишляваше над убийствата и опитите за убийство, които се бяха случили в последно време, като се мъчеше да открие схема, подчиняваща се на някакъв смисъл. Наръгване c нож, убийство чрез изтезание, пътна „злополука“, бомба в колата, удушаване. Нямаше схема, поне доколкото можеше да види: само безжалостно насилие на маниак. Нямаше начин как да разбере кога ще бъде следващият опит за убийство. Или кой ще го извърши. Най-уязвимите места бяха кабинетът му и апартаментът, който обитаваше. Спомни си съвета на Анджели. Трябва да сложа по-здрави брави на вратите на апартамента, реши той. И да предупреди Майк, портиера, и Еди, пиколото на асансьора, да си отварят очите на четири. Той можеше да им има доверие.

Таксито спря пред жилищния блок, в който живееше. Портиерът му отвори вратата.

Джад не го беше виждал никога през живота си.

Беше едър и широкоплещест мъж със сипаничаво лице и дълбоко хлътнали черни очи. Носеше униформата на Майк, която пращеше по шевовете.

Таксито потегли и Джад остана сам c мъжа. Връхлетя го внезапна вълна от болка. Господи, само не сега! Зъбите му затракаха.

— Къде е Майк? — запита той.

— В отпуск е, докторе.

Докторе. Значи мъжът го познаваше или знаеше кой е. И Майк в отпуск? През декември?

Слаба усмивка на задоволство премина по лицето на мъжа. Джад огледа в двете посоки брулената от вятъра улица, но тя беше съвсем пуста. Можеше да се опита да побегне, но при състоянието, в което се намираше, нямаше да има никакъв шанс. Тялото му беше пребито до смърт и ребрата го пронизваха адски при всяко поемане на въздух.

— Май сте претърпели злополука. — Гласът на мъжа беше почти съчувствен.

Джад се обърна без да каже и дума и влезе във фоайето на сградата. Трябваше да потърси помощта на Еди.

Портиерът го последва. Еди беше в асансьора c гръб към него. Джад закрачи към асансьора; всяка отделна крачка му струваше страшна агония. Съзнаваше добре, че няма право на грешка. Най-важното беше да не позволява на мъжа да го хване някъде сам c него. Едва ли щеше да си позволи да му посегне пред свидетел.

— Еди! — извика Джад.

Мъжът в асансьора се обърна c лице към него.

Джад и него виждаше за пръв път в живота си. Представляваше по-дребна версия на портиера, само дето нямаше белег на шията си. Очевидно двамата бяха братя.

Джад спря, притиснат между двамата.

— Нагоре — изрече мъжът в асансьора. Лицето му изразяваше същата усмивка на задоволство като това на брат му.

Значи ето какви били лицата на смъртта. Джад беше повече от сигурен, че никой от двамата не е мозъкът на операцията. Това бяха наети професионални убийци. Във фоайето ли щяха да го ликвидират или щяха да предпочетат спокойствието на апартамента му? В апартамента, реши той. Така щяха да разполагат c повече време да се измъкнат в безопасност докато откриеха тялото му.

Джад направи крачка към офиса на управителя.

— Трябва да видя мистър Кац за…

Едрият препречи пътя му.

— Мистър Кац е зает, докторе — произнесе той меко.

Мъжът в асансьора се обади:

— Ще ви кача до етажа ви.

— Не — каза Джад, — аз…

— Прави както ти казва той.

В гласа му нямаше и следа от емоция.

Вратата на фоайето се отвори и внезапен леден повей на вятъра се намъкна вътре. Двама мъже и две жени бързо се вмъкнаха вътре, като се смееха и бърбореха, уютно сгушени в топлите си палта.

— Та това е по-лошо даже и от Сибир — каза едната от жените.

Мъжът, който държеше ръката й, се обади със среднозападен акцент:

— Това време не е за мъже.

Компанията се запъти към асансьора. Портиерът и пиколото се спогледаха въпросително.

Проговори и втората жена. Беше дребна платинена блондинка c тежък южняшки акцент.

— Вечерта беше вълшебна. Страшно сме ви благодарни.

Очевидно даваше на мъжете да разберат, че трябва да си вървят.

Вторият мъж нададе силен вой на протест: